Дейвид Брин
Брегът на вечността (139)

Дуер

Нощното небе пращеше.

На неравни интервали космите на главата му внезапно се изправяха. Статично електричество басово отекваше по тъканта на балона, а по кабелите пълзяха бледосини сияния — танцуваха като обезумели дяволчета. Мъждукаща зеленикавобяла топка го следва из небето повече от мидура, подражавайки на всяко издигане и спускане, на всеки повей на вятъра. Не можеше да каже дали е на хвърлей на стрела, или на няколко левги. Призракът изчезна едва когато се изсипа дъжд, но Дуер нервно продължаваше да се оглежда да не би да се върне.

Във всички посоки проблясваха по-големи варианти на същата енергия — макар и до този момент на безопасно разстояние. Стана му навик да брои кидурите между всяко разреждане на електричество и разнасянето на гръмотевиците. Когато интервалът беше кратък, балонът се разтърсваше от тътена като парцалена кукла.

Уриел се бе погрижила да му осигури средства за управление, които да го задържат над бурята… поне според грубите изчисления на времето, направени от компютъра с въртящите се дискове. Най-дивите вихри беснееха под него, в плътните облаци, които се простираха от хоризонт до хоризонт.

И все пак това означаваше само, че има осветени от луната пролуки, през които балонът му може да се провира. Отвсякъде го заобикаляха могъщите турбини на бурята — мълнии, чиито върхове достигаха до края на атмосферата.

Безумно опасната буря надхвърляше всичко, преживяно от Дуер — и навярно дори от който и да е звезден бог в Петте галактики. Той се изкушаваше да се покатери по въжетата, за да се любува на величието на природата. Да остави бурята да развява косата му. Да й отвръща, когато реве към него.

Но не бе свободен. Имаше задача.

Затова правеше, каквото му бяха казали, и се свиваше в телената клетка, завързана за плетения кош, който висеше под огромния балон. Предполагаше се, че металният кафез ще го предпази от мълниите.

„Ами ако мълнията разкъса балона? Или запали горивния цилиндър? Или…“

Тихи прещраквания го предупредиха да покрие лицето си само половин дура преди да се задейства височинният сензор и да прати нагоре струи пламък, за да напълни балона и да поддържа безопасна височина над земята.

Разбира се, „безопасността“ беше относително понятие.

— На теория този валон ви трявало да те френесе фрез Ръватата фланина и Отровната равнина — бе му обяснила ковачката. — След това офасността от нълнии ви трявало да френине. Ножеш да излезеш от клетката на Фарадей и да нафравляваш валона както ти фоказахне.

„Както ми показахте за половин мидура — мислено я поправи Дуер, — докато в същото време подготвяхте за пускане последния балон.“

Всички други бяха далеч пред него — флотилия от тромави съдове, бързо пръснали се по различните въздушни течения, но всички с обща цел. На изток — тласкани от почти ураганните ветрове. Дуер на два пъти видя проблясъци в тази посока, пламъци, които не можеха да са само от мълниите. Внезапни експлозии, свидетелстващи за избухването на някой от балоните в далечината.

За щастие в другите нямаше пътници, а само инструменти, донесени от изхвърлените кораби. Той беше единственият джиджоец, достатъчно луд, за да лети в такава нощ.

„Трябваше им доброволец, когото да могат да пожертват. Някой, който да наблюдава и да докладва, ако номерът успее.“

Не че обвиняваше Уриел и Джилиън. В никакъв случай. Нямаше нищо против тази работа. Тя бе необходима. И пътуването щеше да го отведе приблизително там, където искаше да иде.

„Където се нуждаят от мен. Сивите хълмове.“

Какво можеше да се е случило с Лена и Дженин през времето, докато лудият робот го държеше в плен, докато се сражаваше с джофурите в блатото и после попадна на морското дъно при окаяните земянити? Жените вече сигурно бяха обединили човешкото и урското племе и навярно бяха отвели и двете надалеч от гейзерите, където беше загинал Данъл Одзава. Може би щяха да му трябват месеци, за да ги открие, но това нямаше значение. Лъкът му беше с него, имаше и провизии. Уменията му бяха тъкмо за тази задача.

„Трябва само да се приземя някъде в района, да речем на стотина левги… и да не си строша врата. Мога да ловувам и да събирам растения. Ще си запазя трекския мехлем за по-късно, в случай че търсенето продължи и през зимата.“

Опита се да повтори плана, като се спираше на проблемите, които можеше да разбере — трудностите на проучването и оцеляването в дива местност. Но мислите му продължаваха да се връщат към това безумно пътуване в разяреното небе… и към тъжните прощавания, които го предшестваха.

Двамата със Сара се бяха опитали да разговарят за пътешествията си, да споделят вести за живи и мъртви приятели. Тя му разказа малкото, което знаеше за Нило и разрушения им роден дом. Той й описа как Ларк му беше спасил живота в снежната буря, толкова отдавна, че му се струваше в друга епоха.

Но скоро трябваше да се разделят. И двамата имаха работа. Задачи почти без шансове за успех, но ги тласкаше дългът и любопитството им. Дуер беше изживял по този начин целия си съзнателен живот, но му трябваше известно усилие, за да проумее, че сестра му е избрала същия път, само че в още по-голям мащаб.

Би могъл да се помъчи да я разубеди от навярно самоубийственото й намерение да се присъедини към отчаяния опит на земянитите да избягат. Но в начина, по който се държеше сестра му, имаше нещо ново — готовност, връщаща го към детството им, когато двамата често придружаваха Ларк на лов за вкаменелости. Тогава Сара бе най-издръжлива от тримата. Мислите й винаги надхвърляха способността му да ги разбере. Навярно беше време да поеме към галактиките, които изпълваха въображението й.

— Спомняй си за нас, когато станеш звездна богиня — каза й той преди последната им прегръдка.

Отговорът й бе дрезгав шепот.

— Предай на Ларк, че го обичам, а също и на…

Сара затвори очи и го прегърна.

— … и на Джиджо.

Останаха притиснати в обятията си, докато урските ковачки не казаха, че това е последният възможен момент за отлитане.

Когато балонът се издигна, под него се плъзна Маунт Гуен — гледка, каквато не беше виждал никога. Мълниите зловещо играеха в Спектралния поток и пращаха кратки илюзорни проблясъци по ретините му.

Дуер виждаше сестра си, застанала на входа на пещерата, далечна, осветена отзад фигура. Прекалено горда, за да плаче. Прекалено силна, за да се преструва. И двамата съзнаваха, че ги очаква почти сигурна смърт. И двамата разбираха, че се виждат за последен път.

„Никога няма да разбера дали е оцеляла“ — помисли си той, докато облаците поглъщаха огромния вулкан и изпълваха нощта с блестящи дъги. Вдигнал поглед нагоре, за да потърси отвор, през който да се промъкне, той зърна единия край на съзвездието Орел.

И въпреки болката от раздялата успя да се усмихне.

„Така е по-добре.

Отсега до смъртта си ще си я представям, че е там. Че живее в небесата.“