Дейвид Брин
Брегът на вечността (37)

Дуер

Гледката от най-високата дюна не беше обещаваща.

Даникският разузнавателен кораб се намираше поне на пет-шест левги в морето, малка точица, едва видима отвъд характерната линия, където водата от светло синкавозелена ставаше почти черна. Летящата машина се носеше назад-напред, сякаш търсеше нещо, което е забравила. От време на време, когато вятърът променеше посоката си, долавяха слабия грохот на двигателите й, но на всеки четирийсетина дури Дуер виждаше от търбуха на гладкия кораб да пада нещо, което проблясваше на утринното слънце преди да потъне в морето. После изтичаха още десет дури и океанската повърхност се издуваше, покрита с кипяща пяна, сякаш дълбоко под водата огромно чудовище се гърчеше в смъртна агония.

— Какво прави Кун? — попита Дуер и се обърна към Рети, която бе заслонила очи и гледаше към далечния кораб. — Имаш ли някаква представа?

Момичето сви рамене, „аз“, малкият урски мъжкар, проточваше шия, насочил трите си очи на юг. Роботът нетърпеливо се люлееше и подскачаше нагоре-надолу, сякаш се опитваше да сигнализира на кораба с тялото си.

— Не зная, Дуер — отвърна Рети. — Мисля, че е нещо, свързано с птицата.

— Птицата — безизразно повтори той.

— Нали знаеш. Моята метална птица. Онази, дето я спасихме от мулк-паяка.

— Онази птица ли? Щеше да я показваш на мъдреците. Как стана така, че попадна при чуждоземците?

— Даниките искаха да разберат откъде е дошла. Затова Кун ме помоли да го доведа тук и да вземем Джаз, понеже той е видял мястото, дето птицата е кацнала на брега. Изобщо не съм си мислила, че това означава да остана в селото… — Тя прехапа устни. — Джаз трябва да е довел Кун тук. Кун спомена, че искал да „изкара дивеча от скривалището му“. Сигурно се мъчи да хване още птици.

— Или онзи, който е направил твоята птица и я е пратил на брега.

— Или пък него. — Тя кимна. Очевидно се чувстваше неудобно. Дуер реши да не настоява за подробностите около сделката й със звездните човеци.

Докато пътуваха на юг, тинестите потоци станаха повече и това принуждаваше ловеца да „пренася“ робота още няколко пъти преди на здрачаване най-после да спрат за почивка. Последва кратък сблъсък, когато бойната машина със заплахи се опита да го накара да продължат. Но нейните божествени оръжия бяха повредени по време на засадата в преждевремския лагер и Дуер, без да трепне, застана пред щракащите щипки на робота. Помагаше му някаква странна разсеяност, сякаш под въздействието на пулсиращите полета на машината умът му някак си беше пораснал. Илюзия или не, това усещане му позволи да блъфира.

С неохота, която изглеждаше почти човешка, роботът отстъпи. Край малкия огън Дуер подели с Рети магарешката пастърма, която извади от торбичката си. След кратко колебание момичето даде и собствения си дял от вечерята, две малки питки, запечатани в гладка обвивка. Тя показа на младия мъж как да разопакова своята и се разсмя на изражението му, когато в устата му избухна вкусът на силни, странни подправки. Той също се засмя и едва не се задави с даникския сладкиш. Сладостта му си спечели място в неговия „Списък на нещата, които се радвам, че направих преди да умра“.

По-късно, сгушен край въглените до Рети, Дуер сънува поредица от фантастични видения, далеч по-силни от обикновено — навярно резултат от „носенето“ на робота. Вместо смазваща тежест, той си представяше лекота, сякаш тялото му свободно се носеше във въздуха. Под затворените му клепачи се нижеха неразбираеми гледки… предмети, блестящи на тъмен фон, газообразни форми, сияещи със своя собствена светлина. Веднъж го изпълни странно чувство за нещо познато, безвременно впечатление за нежна близост.

„Яйцето“ — си бе помислило спящото му съзнание. Само че свещеният камък изглеждаше особено — не огромна скала, разположена в планински процеп, а нещо като огромно тъмно слънце, чиято чернота затъмняваше блясъка на обикновените звезди.

Подновиха пътуването си на разсъмване и преди изгрев-слънце пресякоха само още два потока. После роботът ги отнесе нагоре и на изток по брега, докато стигнаха до тези дюни — за да могат да погледнат към странните сини води на Цепнатината.

Поне Дуер си мислеше, че това е Цепнатината, която разделяше континента. „Ех, да беше тук телескопът ми“ — каза си той. С него можеше да получи някаква представа какво се опитва да постигне пилотът на разузнавателния кораб.

„Да изкара дивеча от скривалището му“ — бе казала Рети.

Ако това беше целта на Кун, даникският звезден воин можеше да научи някой и друг номер за лова. Дуер си спомняше един от уроците, които преди години му бе преподал старият Фалън.

„Независимо колко е мощно оръжието ти и какъв дивеч преследваш, никога не е добра идея да си едновременно и викач, и стрелец. Ако си сам, откажи се да изкарваш животното от бърлогата му. Самотният ловец се научава на търпение и тихо следи поведението на дивеча.“

Този подход имаше един недостатък. Изискваше способност за съпреживяване. И колкото по-добре се научиш да чувстваш като жертвата си, толкова по-голяма е вероятността някой ден изобщо да престанеш да я наричаш така.

— Е, установихме поне едно — отбеляза Рети, загледана в робота, който правеше знаци с ръце от най-високото място на дюната като малко момче, махащо на родителите си, които са прекалено далеч, за да го чуят. — Сигурно съвсем си строшил комуникационното му устройство. Не работи даже от съвсем малко разстояние.

Дуер бе истински впечатлен. По време на престоя си при чуждоземците Рети беше научила много неща.

— Смяташ ли, че пилотът може да ни види с голи очи, когато поеме обратно към селото, за да те вземе? — попита той.

— Възможно е… ако допуснем, че изобщо иска да го направи. Може съвсем да забрави за мен, щом открие каквото му трябва, и просто да отлети на запад към ротенската станция, за да докладва.

Дуер знаеше, че Рети вече е позагубила благоразположението си към небесните човеци. Гласът й звучеше горчиво, защото на борда на онази далечна летяща точица се возеше Джаз, нейният мъчител. Тя се бе готвила да му отмъсти. Но сега Джаз стоеше до пилота и му се мазнеше, докато Рети стърчеше тук долу.

Тревогата й беше очевидна. Ами ако най-големият й враг спечелеше наградата, за която се бе борила? Нейния билет за звездите?

— Е, тогава най-добре да се погрижим да не ни подмине, когато прелети над нас.

Самият Дуер не гореше от желание да се срещне със звездния пилот, който толкова безмилостно беше обстрелял от небето бедните урски заселници. Не хранеше илюзии, че Кун ще се отнесе към него любезно. Но разузнавателният кораб предлагаше живот и надежда за Рети. А навярно като отвлечеше вниманието на даника, някак си можеше да предотврати бързото му завръщане на Сивите хълмове. Данъл Одзава бе убит по време на кратката битка с робота, но Дуер все още можеше да спечели време за Лена Стронг и урската водачка, за да се споразумеят със старата банда на Рети… и да се скрият някъде, където звездните богове никога нямаше да ги намерят. Забавянето на Кун можеше да е последната ценна услуга на Дуер.

— Хайде да запалим огън — предложи момичето и посочи към брега, покрит с изхвърлени от минали бури дървета.

— Тъкмо се канех да кажа същото — отвърна Дуер.

Тя се подсмихна.

— Да де, точно така! Естествено.