Дейвид Брин
Брегът на вечността (16)

Аскс

Прочетете нововтвърдилия се восък, пръстени мои.

Вижте как се пръсна народът на Шестте раси, как събори празничните павилиони и отнесе ранените, за да избяга преди очакваното пристигане на ротенския звезден кораб.

Нашият най-стар мъдрец, представителят на г’кеките Вуббен изрецитира частта от Свитъка на поличбите, която предупреждава за опасностите на разединението. И наистина, Шестте раси трябваше повече от всякога да се стремят да не обръщат внимание на различията във формите и корубите ни. В плътта и козината ни.

— Вървете си вкъщи — казахме на племената ние, мъдреците. — Погрижете се за маскировъчните си решетки. За вашите мрежи от мъглоплат. Спотаете се на тайните места на Джиджо. Пригответе се за бой, ако можете. И да умрете, ако се наложи.

Ревнителите, които бяха предизвикали тази криза, предположиха, че ротенският кораб може би разполага със средства да открие Ро-кенн и неговите лакеи, навярно като надуши мозъчните вълни или телесните имплантанти на нашите пленници.

— За да сме сигурни, нека изхвърлим костите им в потоците лава!

Враждебно настроената фракция, наречена „Приятели на ротените“, поиска да освободим Ро-кенн и да се покорим на божествената му воля. Това не бяха само човеци, но и кхюини, г’кеки, дори неколцина урси, благодарни за церове, получени в клиниката на чуждоземците. Някои смятат, че изкуплението може да се постигне и в този живот, без да се налага да следват дългия път, осветен от глейвърите.

Накрая други виждат в този хаос възможност да уредят стари вражди. Носят се слухове за анархия по целия Склон. За съборени или изгорени прекрасни неща.

Какъв парадокс! Същата свобода, която дава тласък на развитието, да затруднява поддържането на единство. Няма ли да е по-добре, ако имаме дисциплина и ред като феодалната държава, към която в миналото са се стремили сивите царици?

Твърде късно е да съжаляваме. Остава време само за импровизация — както са ни казвали, изкуство, не особено уважавано в Петте галактики.

Но за бедни диваци като нас това може би е единствената надежда.

Да, пръстени мои. Сега можем да си спомним всичко.

Погалете восъка и вижте керваните, които потеглят към равнините, горите и морето. Нашите пленници са отведени на места, където дори могъщите средства на космически кораб няма да успеят да ги открият. Слънцето се скрива и звездите покриват огромните простори, наречени Вселена. Царство, което е недостъпно за нас и в което нашите врагове се носят, когато поискат.

Някои остават в очакване на кораба.

Ние гласувахме, нали? Ние, пръстените, които изграждат Аскс? И решихме да останем. Нашият съвкупен глас ще говори с разгневените чуждоземци от името на Общностите. Като отпуснахме основния си пръстен върху твърд камък, ние прекарахме времето, заслушани в сложните звуци на Светото яйце, разтърсващи мазната ни сърцевина със странни блестящи мотиви.

Уви, пръстени мои, нито един от тези спомени не обяснява сегашното ни положение, не загатва за това, че трябва да се е случило нещо ужасно.

Ами тази нововтвърдила се восъчна пътека?

Можете ли да доловите в нея лъскавите очертания на огромен космически кораб? Долетял с рев от същата онази част на небето, която неотдавна слънцето напусна?

Или това всъщност е слънцето, завърнало се, за да увисне яростно над долината?

Огромният кораб проучва нашата долина с всепроникващи лъчи и търси следи от онези, които е оставил тук.

Да, пръстени мои. Проследете този восъчен спомен.

Готови ли сме да преоткрием истинската причина за ужаса?