Дейвид Брин
Брегът на вечността (102)

Джилиън

Над заседателната маса висеше уголемен образ, представящ малко създание, замръзнало в полет, чиито криле представляваха болезнена за окото пъстроцветна мъгла. В сравнение с него компактната плетеница от спирални линии на Нис изглеждаше еднообразна и сива. Гласът й звучеше раздразнено.

— Може би някой от вас, местни деца, е в състояние да идентифицира това досадно нещо?

Думите бяха достатъчно любезни, но Джилиън потръпна от обидния маниер на машината.

За щастие Алвин Хф-уейюо очевидно не забелязваше покровителствения й тон. Младият хуун седеше до приятелите си. Гръклянната му торбичка пулсираше под равнището на звука за двата нура, излегнали се на широките му рамене. Алвин добродушно кимна на сардоничния въпрос на машината — човешки жест, който, изглежда, съвършено беше усвоил.

— Хрм. Проста работа. Това е оса издайница.

— Генетично фроненени играчки на вуюрите — изфъфли Ур-ронн. — Често срещана досада.

Хък развя четирите си очни стълбчета и се втренчи в образа.

— Сега виждам откъде идва името им. Обикновено се движат толкова бързо, че никога досега не съм ги разглеждала подробно. Малко приличат на миниатюрни рюкове с мембрани, превърнали се в криле.

Ханес Суеси изсумтя и почука по масата с протезната си лява ръка.

— Какъвто и да е произходът на тези гадини, изглежда, че Уриел се е въоръжила срещу евентуално шпиониране. Сондата ни вече е безполезна. Дали няма да реши, че е пратена от джофурите?

Ур-ронн сви рамене с неуверено усукване на дългата си шия.

— А от кой друг? Откъде Уриел да е чувала за вас… освен ако саните джофури не са й разказали?

Джилиън се съгласи с нея.

— Тогава тя може да унищожи робота, освен ако не го накараме веднага да проговори на англически. Нис, можете ли с Каа да пратите съобщение?

— В момента работим по въпроса. Контролният пулт подава командите, но шумотевицата, вдигана от тези така наречени оси, очевидно заглушава всички канали. Възможно е сондата да е извадена от действие.

— По дяволите. Ще ни трябват дни, за да пратим друга. Дни, с каквито не разполагаме. — Джилиън се обърна към Ур-ронн. — Това може да ни попречи да изпълним обещанието си.

Беше й тежко да го каже. Част от нея с нетърпение бе очаквала срещата с легендарната ковачка от Маунт Гуен. Според всички сведения Уриел беше изключително интелигентна и проницателна и оказваше сериозно влияние върху джиджойското общество.

— Ина и друга възножност — рече Ур-ронн. — Лично отлетете фри нея.

— Засега трябва да с-с-се въздържаме от това — отвърна лейтенант Тш’т. — Защото всеки въздушен съд, пратен извън тези води, мигновено ще бъде засечен от вражеския боен кораб.

Тш’т лежеше върху подплатения си шестоног екзокостюм. Дългото й гладко тяло заемаше края на заседателната зала точно срещу преждевремските младежи. Лявото й око оглеждаше членовете на корабния съвет.

— Независимо дали вярваме и въпреки разочарованието ни от загубата на робота на Каа, налага с-с-се да обърнем внимание и на други задачи.

Джилиън разбираше сприхавото й настроение. Докладът й за очевидното самоубийство на двамата човешки пленници оставяше много въпроси без отговор. Нещо повече, зачестяваха и проблемите с дисциплината. Все по-голяма част от делфинския екипаж се подписваше под така наречената „Петиция за размножаване“.

Джилиън се беше опитала да повиши духа като отиде и разговаря с делфините, изслуша жалбите им и ги окуражи с милувка на патрон. „Том притежаваше това умение, също като капитан Крейдейки. Шега тук, небрежна парабола там. Повечето фини ставаха все по-вдъхновени и всеотдайни, колкото повече се влошаваше положението. Аз обаче май нямам тази дарба. Или този беден екипаж просто е уморен след всичкото това бягане.“

Така или иначе, в момента всички най-добри работници бяха извън кораба и денонощно се трудеха, докато тя прекарваше часове, затворена с Нис, за да отхвърлят план след план.

Накрая един от замислите им се стори не чак толкова ужасен, колкото останалите.

— Интересно — бе казала Нис. — Макар че прибързваме. Даже бягството ни от Китръп не беше толкова необмислено.

Следващия въпрос повдигна Маканий. За разлика от Тш’т, старата корабна лекарка не обичаше да се движи, завързана за машина. Гола, освен малкия хамут за инструменти, тя участваше в съвещанието от прозрачна тръба, която минаваше по едната стена на заседателната зала. По тялото на Маканий блестяха малки мехурчета от богатата на кислород течност, която изпълваше водните проходи на „Стрийкър“.

— Остава въпросът с-с-с киквите — каза тя. — Трябва да го решим, особено ако възнамеряваме да преместим кораба.

Джилиън кимна.

— Надявах се да се посъветваме по този проблем с… — Тя погледна към пропукващия образ от загубения шпионски робот на Каа и въздъхна. — Окончателното решение ще трябва да почака, докторе. Продължавайте с приготовленията.

След това Ханес Суеси докладва за състоянието на корпуса на „Стрийкър“.

— С тази тежест корабът ще е също толкова бавен, колкото когато бяхме в онзи изкорубен тенанински крайцер.

— Значи трябва да обмислим прехвърлянето си в една от онези останки навън, така ли?

Това нямаше да е лесно. Никой от буюрските кораби не беше приспособен за използване от морска раса.

Огледалният купол, съдържащ мозъка и черепа на Суеси, кимна.

— Пратил съм групи да подготвят най-добрите от изхвърлените звездни кораби. — От говорителния му отвор се разнесе смях. — Хайде, я по-весело всички! С късмета на Ифни някои от нас все още могат да се измъкнат оттук.

„Възможно е — помисли си Джилиън. — Но ако наистина успеем да се измъкнем от системата на Джиджо, къде ще идем? Къде можем да избягаме?“

Съвещанието завърши. Всички, включително преждевремските хлапета, имаха да вършат работа.

„А Дуер Куулън ще ме очаква в каютата ми, за да ме пита за завръщането си на брега.

За завръщането си на дивашко място, където се нуждаят от него.“

Изпълни я неувереност. Дуер беше още момче. И все пак през всички години след като „Стрийкър“ бе принуден да изостави Том на Китръп, тя за първи път изпитваше нещо като физическо привличане към друг.

„Естествено. Винаги съм си падала по героичните типове.“

Това й напомни за последното докосване на Том — онази последна нощ заедно на метален остров сред отровно море. Нощта преди той да отлети на планер със слънчева енергия, решен да заблуди огромните бойни флоти, да измами могъщите врагове и да осигури на „Стрийкър“ възможност за бягство. От време на време лявото бедро на Джилиън все още пареше… мястото на последната му нежна милувка, докато лежеше по очи върху онзи тромав малък планер и й се усмихваше преди да отлети.

— Ще се върна още преди да си се усетила — каза Том — метафизически странен израз, когато се замислиш върху него.

А тя често се замисляше.

После полетя на север, като едва се плъзгаше над вълните на Китръп.

„Изобщо не трябваше да го пускам. Понякога се налага да кажеш на героя, че достатъчното си е достатъчно.

Нека някой друг спасява света.“

Преди да напусне заседателната зала, Джилиън погледна как Алвин, младият хуун, се опитва да събере двата нура. Женският, негов дългогодишен любимец, изглеждаше умно, макар и непритежаващо разум създание, навярно взето от дивите титлали. „Тимбримите трябва да са натрупали на Джиджо генетичен запас от любимите си клиенти, като гаранция в случай че с клана им се случи най-лошото. Мъдра предвидливост, като се има предвид колко много са враговете им.“

Що се отнася до другия, Калнокракия, проклятието на Дуер и негов спътник през половин континент, проучванията на мозъка му показаха навсякъде следи от ъплифт.

„Раса, скрита в друга раса, запазила всички особености, които тимбримите с толкова труд са вложили в клиентите си.“

С други думи, титлалите бяха истински преждевремци, друга вълна незаконни заселници, но пазени от допълнителни пластове камуфлаж. Дегизирани така, те дори можеха да избегнат участта, готвена за роднините на Алвин, Хък, Ур-ронн и Клещовръх.

„Но това не може да е всичко. Предпазливостта не е основна черта нито на тимбримите, нито на техните клиенти. Те не биха си правили чак такъв труд, само за да се скрият. Не и ако това не е част от нещо по-голямо.“

Алвин не можеше да хване Калнокракия, който не обръщаше внимание на умблираните призиви на момчето и обикаляше по заседателната маса. Накрая титлалът се изправи на задни крачета и погледна замръзналото изображение, пратено от сондата на Каа — образа на осата издайница — и замърка от любопитство.

— Нис — тихо каза Джилиън.

С ясно доловимо пропукване до нея се появи мотивът от вихрещи се линии.

— Да, доктор Баскин? Да не сте си променили решението и да искате да изслушате колебливите ми предположения за сложното устройство от въртящи се дискове на Уриел?

— По-късно — отвърна тя и посочи Калнокракия. Сега Джилиън разбра, че титлалът гледа покрай мъглявата оса издайница към някаква сцена зад нея.

— Бих искала да изчистиш образа. Разбери към какво гледа това дяволче.

Тя не прибави, че също е видяла нещо. Нещо, което можеше да забележи само индивид с пси-чувствителност. За втори път усети далечно присъствие — смътно и краткотрайно, — проблеснало над наежените черепни шипове на Калнокракия. Не беше сигурна, но каквото и да бе това, то определено имаше познат дъх.

Можеше да го нарече „Същина на тимбрим“.