Дейвид Брин
Брегът на вечността (76)

Нило

Старецът не знаеше коя е най-тъжната гледка.

Понякога му се искаше корабът да се бе преобърнал по време на ужасяващото преминаване през бързеите, така че да не му се налага да гледа такива неща.

Трябваше им половин ден тежък труд с греблата, за да преодолеят силното течение и да стигнат до Доло. Когато наближиха купчината дърва, някога изграждали пристана, всички гребци бяха капнали от умора. По тинестия бряг заприиждаха селяни, за да им помогнат да изкарат кораба на сушата и да отнесат Ариана Фу. Въпреки възраженията на Нило един силен хуун го взе на ръце като бебе и го остави на сигурно място под могъщо гаруво дърво.

Мнозина от оцелелите апатично обикаляха наоколо, но други бяха образували работни групи, чиято първа задача бе да съберат отпадъците. Особено мъртвите. Те бързо трябваше да се рециклират, както изискваше свещеният закон.

Нило видя дълга редица трупове — предимно човешки, разбира се. Смътно забеляза майстора дърводелец и Джоби Водопроводчика. Много работници лежаха изкаляни и с натрошени кости върху влажната пръст. Още повече бяха изчезнали във въртопа, когато езерото беше заляло мелничния улей и работилниците. Дървесните фермери обаче почти не бяха претърпели загуби. Животът им по горските върхари не ги бе изложил на опасност.

Никой не разговаряше, макар че мнозина следяха с погледи майстора на хартия, докато Нило вървеше по редицата и потръпваше или изпъшкваше, щом познаеше свои работници, чираци или стари приятели. Стигнал до края, той не се обърна, а продължи да върви към мястото, което беше център на неговия живот.

„Езерото беше ниско. Може би наводнението не е разрушило всичко.“

Отначало му се стори, че е отнесен далеч от родното си село. Там, където някога бяха спели спокойни води, сега имаше почти цяла левга мочурища. През отсамната стена на любимия му бент течеше река.

За местните кхюини бент и дом беше едно и също. Сега кошерът им лежеше разцепен и стаята за ларвите бе срязана на две. Групи зашеметени възрастни сини се опитваха да отнесат оцелелите личинки далеч от яростните слънчеви лъчи.

Нило с ужас сведе поглед към мястото, където се беше намирала прочутата мелница за хартия и нейното изящно водно колело.

От дома му, работилниците и резервоарите за пулп бяха останали само основите.

Гледката разкъсваше сърцето му. Той извърна очи, но малко по-надолу по течението видя други сини кхюини апатично да работят на брега в опит да освободят един от своите от някаква мрежа. От бавните им движения ставаше ясно, че жертвата сигурно е мъртва, навярно удавила се в плитчините.

Нило мрачно позна трупа на старата женска — самата Дървоядка — по белезите на корубата. Още един загубен приятел и тежък удар за всички по бреговете на горна Рони, които ценяха благата й мъдрост:

После позна и капана, задържал я достатъчно дълго, за да задуши дори син кхюин. Беше попаднала в плетеница от дърво и метални жици. Нещо от собствения дом на Нило.

„Безценното пиано на Мелина, което поръчах да направят на огромна цена.“

От гърлото му най-после се изтръгна стон. Оставаше му да живее само с крехката надежда, че децата му са в безопасност и че няма да им се наложи да видят тези неща.

Но къде беше тази безопасност? Къде можеха да се чувстват на сигурно място, щом звездните кораби бяха в състояние да се спуснат от небето и само за миг да разрушат труда на пет поколения?

Внезапни думи го откъснаха от мрачните мисли за самоубийство.

— Не го направих аз, Нило.

Той се обърна и видя, че наблизо е застанал друг човек. Негов приятел, почти също толкова стар. Хенрик Сапьора, чийто малък син придружаваше Сара и Непознатия в пътуването им към далечни земи. Отначало думите на Хенрик объркаха Нило. Трябваше да преглътне преди да намери сили, за да отговори.

— Разбира се, че не си. Казват, че е дошъл небесен кораб…

Сапьорът поклати глава.

— Глупци или лъжци. Или нямат усет за време, или са били замесени.

— Какво искаш да кажеш?

— О, кораб наистина прелетя, да, и ни хвърли един поглед. После си продължи по пътя. Туй стана почти мидура по-късно. Появи се цяла банда, най-вече фермери. Свалиха печатите на няколко от експлозивите ми под един от вълноломите на бента и поднесоха към тях факел.

Нило премигна.

— Какво казваш? — Той зяпна, после отново премигна. — Но кой?…

Хенрик отвърна само с една дума.

— Джоп.