Дейвид Брин
Брегът на вечността (137)

Каа

— Не можеш ли да използваш някой друг?

— Кой друг? Не остана никой.

— Ами Каркаетт?

— Суеси има нужда от помощта му в машинното отделение. Този опит ще е безполезен, ако не накараме двигателите да надхвърлят капацитета си.

„Безнадеждност“ — толкова проста дума. Но също като концепцията за безкрайността, тя е натоварена с многобройни значения. Каа ядосано плесна с опашка. „Ифни, наистина ли ще ме впримчиш в този капан? И отново ще ме повлечеш из вселената, когато единственото ми желание е да остана тук?“

Джилиън Баскин бе коленичила на кея, дъждобранът й лъщеше. Далечни проблясъци периодично осветяваха залива и показваха, че „Хикахи“ вече е затворил вратите си и се готви да отплава.

— Освен това — прибави тя, — ти си нашият главен пилот. Кой би могъл да е по-подходящ?

Ласкателни думи, но всъщност „Стрийкър“ имаше много по-добър пилот.

— На Китръп Кийпиру трябваше да остане на кораба. Аз трябваше да тръгна с-с-с Крейдейки.

Жената сви рамене.

— Миналото не може да се промени, Каа. Аз вярвам в твоята способност да ни измъкнеш от този свят невредими.

„Ами после?“ Той изцвъртя. Съмняваше се. Това си беше чисто самоубийство. Шансовете на Китръп бяха изглеждали също толкова лоши, но поне преследващите „Стрийкър“ извънземни бойни флоти бяха заети да се бият помежду си. Бяха успели да заблудят враговете си с помощта на маскировка — изкорубения корпус на тенанински крайцер. Осъществяването на замисъла изискваше много умение… и късмет.

Тук, в космоса на Джиджо, нямаше къде да се скрият. Не можеха да се промъкнат през хаоса на битката. Само един преследвач — гигантски и смъртоносен — търсеше една-единствена изтощена жертва.

За кратко „Стрийкър“ беше в безопасност в морето на Джиджо, но какъв шанс щеше да има, когато се опиташе да си тръгне?

— Недей да се тревожиш за Пипоу — разбрала причината за неохотата му, каза Джилиън. — В групата на Маканий има сигурни фини. Мнозина са нейни приятели. Те неуморно ще търсят, докато не открият Заки и Мопол и не ги накарат да я пуснат… Във всеки случай — продължи русокосата жена, — Пипоу е по-добре тук, нали? Няма ли да използваш уменията си в името на безопасността й?

Каа гледаше силуета на Джилиън и знаеше, че е решена да използва всички средства, за да си свърши работата. Ако това означаваше да се позове на чувството му за чест… или дори за рицарство… Джилиън Баскин не бе прекалено горда.

— Значи признаваш — каза той.

— Какво?

— Че с-с-сме с-с-само примамка, нищо повече. Че главната ни цел е да с-с-се жертваме.

Жената на кея помълча няколко секунди, после сви рамене.

— Според мен си струва, не смяташ ли?

Каа се замисли. Поне беше искрена — подходящо отношение на капитан към неговия пилот.

„Цял свят, седем-осем разумни раси, някои пред изчезване, и уникална култура. Можеш ли да се откажеш от живота си заради всичко това?“

— Мога — след малко промълви той.

Джилиън бе спечелила. Каа щеше да остави сърцето си на Джиджо и да отлети, за да срещне смъртта с отворени очи.

После си спомни. Преди много време и тя беше направила абсолютно същия избор. Решение, което сигурно продължаваше да измъчва съня й, макар че не бе могла да постъпи другояче.

И все пак Каа се изненада, когато Джилиън се плъзна от каменния кей, влезе във водата до него и обгърна главата му с ръце.

— Гордея се с теб — рече тя. — Екипажът ще се зарадва и не само защото имаме най-добрия пилот в цялата галактика.

Каа изрази смущението си с въпросителни сонари и излъчи озадачено ехо през колонадата на близкия кей. Джилиън вплете тринарния си отговор в това филтрирано вибриране и изтъка звукова тъкан, която почти напомняше на мелодия.

* По звездните пътища

        * снежни топки понякога цъфтят край пламъци…

                * Не се ли чувстваш Късметлия? *