Дейвид Брин
Брегът на вечността (78)

Дуер

Тази нощ беше сред най-странните в живота на Дуер, въпреки че започна по съвсем обикновен начин — караница с Рети.

— Няма пък да ходя там! — почти викна тя.

— Трябва. Когато тръгна надолу по склона, ти поемаш в обратната посока. Върви половин левга на запад и ще стигнеш до онова гористо възвишение, покрай което минахме на идване. Видях следи от много дивеч. Можеш да поставиш примки или да потърсиш мехурчета от миди по пясъка. Най-вкусни са печени, но не е за препоръчване да палиш огън…

— И да те чакам, така ли? Да приготвя хубава манджа за великия ловец след като пребори цялата гадна вселена само с една ръка?

Язвителният й сарказъм не можеше да скрие страха й. Дуер не се заблуждаваше, че Рети се тревожи за него. Несъмнено не й се искаше да остане сама.

Над дюните и тресавищата се спускаше мрак. Помръкващата светлина им даде шанс най-после да се измъкнат от пясъка и да се отдалечат от катастрофиралите кораби.

— Казвам ти, няма да правим нищо! — зашепна Рети. — Сигурна съм, че Кун е имал време да повика помощ преди да падне. Ротенският кораб скоро ще дойде. Вече всеки момент ще долети, ще спаси Кун и ще прибере плячката му. Тогава просто ще трябва да се изправим и да почнем да викаме.

По време на дългото чакане Рети очевидно беше обмислила положението. Според нея пълният с нетрекски пръстени изтребител бе онова, което Кун беше търсил, докато пускаше дълбочинни бомби, за да изкара плячката си от леговището й. По тази логика кратката небесна битка представляваше отчаяна съпротива на приклещен в ъгъла враг. Но Кун не му бе останал длъжен и сега плячката лежеше безпомощна в блатото въпреки усилията да я ремонтират.

Според Рети ротенските господари скоро щяха да дойдат и да довършат работата, като вземат нетреките в плен. Ротените със сигурност щяха да са доволни от този успех. Достатъчно, за да забравят предишните грешки на Дуер. И нейните.

Стройна теория. Но защо нетрекският кораб бе атакувал от запад, вместо да изплува от водата, където Кун беше хвърлял бомбите си? Дуер не бе специалист по начините, по които звездните богове враждуваха помежду си, но инстинктът му подсказваше, че Кун е бил хванат по бели гащи.

— В такъв случай онова, което се каня да направя, ме поставя в добра позиция спрямо твоите приятели — отвърна той.

— Ако оцелееш, докато дойдат, в което се съмнявам! Онези гадини долу ще те забележат веднага щом се качиш на дюната.

— Възможно е. Но аз внимателно наблюдавах. Спомняш ли си, когато стадо блатари минаха покрай двата кораба, за да пасат смачканите при катастрофата растения? Предполагам, че стражевите роботи ще ме вземат за примитивно местно животно…

— Тук си прав — измърмори Рети.

— … и ще ме оставят на мира, поне докато не се приближа съвсем.

— И после? Ще нападнеш звезден кораб с лък и стрели?

Дуер се сдържа да не напомни на Рети как лъкът му някога й се бе струвал истинско съкровище и как беше рискувала да го открадне.

— Оставям стрелите при теб — каза той. — Върховете им са стоманени и ако са с мен, те ще разберат, че не съм животно.

— Би трябвало да питат мен. Веднага ще им кажа, че си!

— стига, жена!

Тънкият гласец бе на малкия урски „съпруг“ на Рети, който я почистваше от песъчинките с гъвкавия си език.

— имай разум, жено! храбро момче кара очи на кораб гледат към него, така че ти и аз избяга! всички други негов приказки ала-бала. лъжи, кара нас ходим на сигурно място, бъди добра с храбро момче-мъж! поне туй направи!

Докато Рети премигваше, смаяна от укорите на „аз“, Дуер се чудеше. Всички ли урски мъжкари се отнасяха към жените си по този начин и ги гълчаха от тежките гънки на люпилните им торбички? Или „аз“ беше различен? Дали някоя предишна съпруга не го бе изхвърлила тъкмо заради това?

— Вярно ли е, Дуер? — попита Рети. — Наистина ли се жертваш зарад мен?

Той се опита да разгадае очите й, да прецени какъв отговор ще я накара да направи каквото й казва. Избледняващата светлина го принуди да гадае.

— Не, не е вярно. Наистина имам план. Рискован е, но искам да опитам.

Рети внимателно го изгледа, както я бе изгледал и той. Накрая кратко се изсмя.

— Какъв лъжец! „аз“ е прав. Прекалено си добър, за да оцелееш, без някой да те наглежда.

„Какво?“ — помисли си Дуер. Беше се опитал да й каже истината с надеждата, че ще я убеди да тръгне. Само че Рети реагираше по начин, който той не очакваше.

— Тогава е решено — потвърди тя с решителен поглед, който ловецът отлично познаваше. — Идвам с теб, Дуер, където и да идеш. Така че, ако искаш да ме спасиш, най-добре да тръгнем на запад.

 

 

— Това не е запад! — след около половин мидура остро прошепна тя.

Дуер не й обърна внимание и продължи да се взира в мрака, затънал до пъпа във вода. „Жалко, че трябваше да оставим «аз» при вещите си“ — помисли си той. Малкият урски мъжкар осигуряваше на „жена“ си здравословна доза благоразумие. Но нямаше да издържи на водата.

Дуер се надяваше, че скоро ще се намеси инстинктът за самосъхранение на Рети и тя сама ще млъкне.

Бяха почти голи и газеха из тръстиките в мочурището към двата заоблени силуета на корабите. И победителят, и победеният мълчаха под бледожълтото сияние на Пасен, най-малката от луните на Джиджо.

В гъсталаците гнездяха дълговрати блатни лебеди, които дремеха след тежък ден, прекаран в лов из плитчините. Най-близките повдигаха напомнящите си на копия глави, поглеждаха двамата човеци, после отново заспиваха.

Кал покриваше ловеца и преждевремското момиче от глава до пети, донякъде скривайки топлинните им излъчвания. Според древните предания това би трябвало да накара патрулиращата стражева машина да ги види като по-малки, отколкото са в действителност. Освен това Дуер беше избрал бавен обиколен маршрут, за да подсили впечатлението за търсещи храна животни.

Във водата плуваха тънки създания с блестящи люспи и докосваха с опашки бедрата на Дуер. Далечно плискане показваше, че някой нощен ловец се е хванал на работа сред острата трева. Из тази влажна джунгла бродеха гладни същества. Рети като че ли го съзнаваше и за известно време отново млъкна.

Ако знаеше колко мъгляв е планът на Дуер, момичето може би щеше да завие достатъчно високо, за да хвърли всички заспали водни птици в панически полет. Всъщност ловецът действаше съвсем инстинктивно. Искаше отблизо да погледне нетрекския кораб… и да потвърди впечатлението си за това блато. Но, за да провери идеята си, трябваше да постигне определено състояние на ума.

„За какво си мислех онзи ден, в който за първи път се свързах… или халюцинирах… с гласа на Единствения по рода си?“

Бе се случило преди няколко години по време на първата му самостоятелна обиколка из Ръбатата планина. Беше възбуден от повишението в майстор ловец, изпълнен с чувство за свобода, защото вече бе един от малцината на Джиджо, имащи право да скитат където поискат, дори далеч отвъд заселения Склон. Светът му се струваше безграничен.

И все пак…

И все пак той живо си спомняше момента, когато излезе от тясна пътека сред бамбуковата гора — тясна колкото да мине сам човек и сякаш висока чак до луната. Внезапно гората свърши и той се озова в скалиста долина под безкрайно синьо небе. Пред него лежеше мулково езеро, заобиколено от натрошени камъни.

Онова, което беше почувствал в онзи миг, бе нещо много повече от облекчение след излизането от затворено пространство. Умът му като че ли се изпълни с усещане за разтваряне, за кратко усилило способността му да вижда — особено могилата от буюрски руини. Изведнъж той съзря древните кули такива, каквито сигурно се бяха надигали преди много време, блестящи и горди. И за миг се по чувства странно у дома си.

Тогава за първи път чу гласа на паяка, шепнещ, мамещ, зовящ го да приеме сделка. Честна размяна. С негова помощ ловецът можеше да престане да живее, но никога нямаше да умре. Можеше да се слее със славното минало и да се присъедини към паяка в пътуването му през времето.

Сега, докато газеше под звездната светлина в мрачното блато, Дуер отново се помъчи да изпита онова чувство, онова усещане за разтваряне. По мириса и допира на това място можеше да каже, че и тук могъщи кули са пронизвали небето и то много по-величествени, отколкото в планината. Унищожението им беше напреднало, не оставаше почти нищо за разтрошаване и разтваряне. И все пак той някак знаеше какво и кога се е издигало из тези земи.

Тук редица от чисто бели обелиски някога бе приветствала слънцето.

А ето там буюрски крака бяха крачили по търговска аркада, пълна с екзотични стоки.

Близо до онзи прозрачен фонтан замислени буюрски умове се бяха занимавали със задачи, които надхвърляха неговото разбиране.

По булевардите се бяха носили гласове… не само на буюри, но и на безброй други видове мислещи същества.

Величаво време, макар и изтощително за всяка планета, чиято плът е трябвало да изхранва такава гладна, активна цивилизация. След милион години на бурно използване Джиджо ужасно се беше нуждал от почивка. И силите на мъдростта му го бяха осигурили. Всички гласове бяха замлъкнали. Кулите бяха съборени и тук се бе заселил друг вид живот, отдаден на изличаването на белезите по търпеливо, не толкова безумно същество…

 

 

…?

Да?

Кой… върви…?

 

 

Думите колебливо се плъзнаха в ума на Дуер.

 

 

Кой ме вика… кой ме буди… от сънените ми размисли?

 

 

Първоначалният порив на Дуер беше да потисне гласа — навярно той бе само плод на въображението му. Нервната му система се бе повлияла от пренасянето на робота през ледените потоци. Самоизмамата беше нещо нормално след онова преживяване, последвано от дни на гладуване. Във всеки случай обичайната му защита срещу Единствения по рода си бе да възприема гласа на мулк-паяка като илюзия.

 

 

Кой е илюзия?

Аз, същество, което спокойно надживява империи?

Или ти, еднодневке, живееща и умираща за толкова време, колкото ми отнема само един мой сън?

 

 

Дуер отлагаше приемането на гласа. Отначало искаше да се увери. Предпазливо продължаваше да гази и търсеше лианите, които беше видял от върха на дюната. Недалечно хълмче изглеждаше подходяща възможност. Въпреки буйната растителност то имаше симетричните очертания на разрушена постройка. И естествено Дуер скоро откри, че пътят му е препречен от кабели, някои дебели колкото китката му, водещи към древната сграда. Носът му се сбърчи от мириса на разредени разяждащи течности, пренасяни от усуканите лиани.

— Хей, това е мулково блато! Ние газим право в паяка!

Дуер кимна, безмълвно потвърдил откритието на Рети. Ако момичето искаше да си тръгне, знаеше обратния път.

Паяците често се срещаха на Джиджо. Малчуганите ходеха да изследват мулковите леговища, макар че ако не внимаваха, рискуваха да се върнат с киселинни изгаряния. От време на време някое селско дете умираше от глупавата грешка да влезе прекалено надълбоко. Но авантюрата запазваше привлекателността си. Качествени буюрски реликви се откриваха само там, където лианите бавно разяждаха останките от отдавна забравени дни.

Имаше безброй народни легенди за тези създания, чиито тела бяха изградени от самите лиани. В някои митове се твърдеше, че говорели на избрани представители на Шестте, макар Дуер никога да не беше срещал човек, който да признава, че това се е случвало с него. И никога не бе чувал за друг мулк-паяк като Единствения по рода си, който привличаше живи същества в паяжината си и запечатваше „уникални“ съкровища в ковчези от втвърдяващо се желе.

 

 

Ти си се срещал с него? С лудия паяк от планината?

Наистина ли си разменял мисли с него? И си избягал?

Невероятно интересно.

 

 

Мисловните ти мотиви са много ясни за еднодневка.

Това се среща рядко…

Колко си странен!

 

 

Да, точно така му говореше Единственият по рода си. Това създание бе последователно. Или поне такова беше въображението на Дуер.

Думите се върнаха, този път с нотка на раздразнение.

 

 

Ти се ласкаеш, като смяташ, че можеш да си представиш същество, толкова съвършено като мен! Макар да признавам, че си интригуващ за преходно създание.

Значи ти е нужно потвърждение за моята обективна реалност? Как бих могъл да се докажа?

 

 

Вместо да отговори директно, Дуер небрежно си помисли, че ще е интересно да види лианите пред него да се движат.

 

 

Като по твоя заповед ли? Забавна идея.

Но защо не?

Върни се само след пет дни. За това кратко време ще откриеш, че всички те са на нови места!

 

 

Дуер презрително се подсмихна.

 

 

Не е ли достатъчно, мой лекомислени приятелю? Виждал си мулково същество да се движи по-бързо, така ли?

О, но онова е било лудо, полудяло от самотата, височината и диетата от пропити с пси камъни. Вманиачил се е по смъртността и природата на времето. Определено не очакваш от мен такава недостойна припряност, нали?

 

 

Подобно на Единствения по рода си, този паяк някак можеше да изсмуква човешката памет на Дуер и да я използва, за да образува по-добри изречения — по-ясна реч — от самия него. Но ловецът знаеше, че има и по-добър начин от думите. Вместо това той си пожела да се обърне обратно.

 

 

Почакай! Ти ме заинтригува. Разговорите, които водим със себеподобните си, са толкова безлични. Може да се каже дори тъпи — правим безкрайни сравнения на различните отпадъци, които ядем. И колкото повече остаряваме, толкова по-досадно става…

Кажи ми, ти да не си от някоя от отчаяните раси, които напоследък се заселиха отвъд планината? Онези, които говорят ли говорят, но почти никога не строят?

 

 

Зад Дуер Рети измърмори:

— Какво става!

Но той само й даде знак да го следва надалеч от мулковите кабели.

 

 

Добре! Ще го направя. Ще се помръдна заради теб!

Ще се помръдна така, както не съм правил от векове.

Гледай ме, малка премигваща формо на живот. Гледай!

 

 

Дуер погледна назад и видя, че няколко лиани потреперват. Движението им се усилваше с всяка изтекла дура, те се напрягаха и отпускаха, докато няколко от най-големите не се оплетоха във възлеста топка. Изминаха още дури… после от водата изскочи кабел и се издигна нависоко.

„Нова бамбукова издънка прави същото само за един ден“ — помисли си Дуер, без да си прави труда да излъчва мисълта към паяка.

 

 

Сравняваш ме с бамбук?

С бамбук?

Нахална мушица! Тъкмо ти си плод на моето въображение! Възможно е да си само недосмляно парче бетон или гадна стомана, която смущава сънищата ми…

Не, почакай! Не си тръгвай още. Мисля, че има нещо, което ще те убеди.

Кажи ми какво е то.

Кажи ми какво ще те накара да ме признаеш и да си поговориш с мен.

 

 

Дуер изпита желание да говори направо. Да изрази желанието си под формата на искане. Но не. Опитът му с Единствения по рода си го беше научил. Онзи мулк-паяк може и да бе луд, но явно споделяше общи личностни особености с вида си.

Знаеше, че няма да е лесно. Затова остави идеята му да се изплъзне под формата на фантазия… на мечта. Когато Рети отново се опита да го прекъсне, той рязко махна с ръка и продължи да си представя какво би могъл да напрани паякът, за да го убеди в действителността си. Нещо, което би могло да го впечатли.

Следващата мисъл на мулковото създание изглеждаше заинтригувана.

 

 

Наистина ли?

И защо не?

Новият отпадък, за който споменаваш, и без това вече ме безпокои. Такива огромни купчини метал и летливи органични отрови от много време не съм си имал работа с толкова пречистени същности.

Сега се тревожиш, че отпадъкът може отново да излети, да замърси някоя част на Джиджо извън обсега на което и да е мулково същество, така ли? Страхуваш се, че може никога да не бъде рециклиран както трябва?

Не се тревожи, моя малка еднодневке! Аз ще се погрижа за това.

Остави го на мен.