Към текста

Метаданни

Данни

Серия
Ъплифт (5)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
Infinity’s Shore, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
4 (× 5 гласа)

Информация

Сканиране, разпознаване и начална корекция
NomaD (2019 г.)
Допълнителна корекция
sir_Ivanhoe (2019 г.)

Издание:

Автор: Дейвид Брин

Заглавие: Брегът на вечността

Преводач: Крум Бъчваров

Година на превод: 1998

Издание: първо

Издател: ИК „Бард“ ООД

Град на издателя: София

Година на издаване: 1998

Тип: роман

Националност: американска

Редактор: Иван Тотоманов

Адрес в Библиоман: https://biblioman.chitanka.info/books/1102

История

  1. — Добавяне

Ларк

Свести го ново зловоние.

Първото миришеше отвратително. То изпълни малкото помещение и светът притъмня под покривало от лютива сладникавост.

Новата миризма беше по-остра, отблъскваща и разкъсваща приятното було на безсъзнанието. Нямаше преходен период на замаяност или объркване. Ларк рязко се изправи и кихна няколко пъти. Изведнъж позна килията, металния под и стените, отчаянието, което навяваше тясното пространство.

Мазна конична фигура — лилава и все още покрита със слуз — впръскваше в ноздрите му последна струя пара. Ларк се задави и се отдръпна.

— Свестих се! Стига, лайнояд такъв!

Килията се олюля, когато се обърна, за да потърси… и открие наблизо Линг, която хриптеше от усилие да се изправи. По шията й имаше синкави белези, останали от опита на Ран да я удуши.

Ларк отново се завъртя и погледна към врага си.

Секунди по-късно видя босите крака на даника, които стърчаха иззад заобленото тяло на Еуаскс.

„Еуаскс? Или отново е Аскс?“

Купчината потръпваше. Нишки восъчна слуз се процеждаха от раните от двете й страни, откъдето бяха изскочили вленираните пръстени.

„Бих могъл да се опитам да разбера… Да се опитам да разговарям с…“

Но Ларк откри в треперещите пръстени подреденост. Систематичен ритъм. Почти организираност. През говорния отвор на купчината се разнесоха цвъртящи звуци.

— С-с-с-тойте, човеци… АЗ/НИЕ ЗАПОВЯДВАМЕ… да се покорите…

Гласът беше накъсан, но с всяка следваща дура възвръщаше силата си.

Линг срещна погледа му. Двамата мигновено се разбраха.

Аскс бе направил много, за да им помогне.

Беше време да опитат.

 

 

— ПРЕСТАНЕТЕ! — настоя Еуаскс. — Вие сте длъжни да… спрете…

За щастие крайниците на джофура все още бяха парализирани. Най-долният чифт затрепери, когато господарският пръстен се помъчи да го накара да се раздвижи.

„Аскс продължава да се бори заради нас“ — осъзна Ларк. Но знаеше, че това няма да продължи дълго.

— Използвай лилавия — каза той на Линг, която бе гушнала по-големия новороден пръстен. — Аскс каза, че отключвал врати.

Тя колебливо вдигна поглед, но поднесе пръстена към панела до вратата. Бяха видели, че Еуаскс го докосва винаги, когато иска да напусне килията. Междувременно Ларк използва разкъсаната си риза, за да пренесе по-малкия, тъмночервен трек. Онзи, който Ран жестоко беше наранил. Онзи, който Ларк трябваше да занесе на върховните мъдреци — неизпълнима задача, даже нещастното създание да оцелееше.

Иззад Еуаскс се разнесе стон. Даникският воин най-после се свестяваше. „Хайде!“ — мислено подтикна Ларк Линг, макар че тя със сигурност никога не беше използвала такъв ключ.

Лилавият пръстен отдели прозрачна течност. Последваха прещракващи звуци, докато механизмът сякаш обмисляме…

После вратата с тихо изсъскване се отвори!

Ларк и Линг побързаха да излязат, без да обръщат внимание на острите проклятия на джофура, които ги следваха, докато вратата отново не се затвори.

— Накъде сега? — попита Линг.

— Мен ли питаш? — засмя се той. — Нали каза, че галактянските кораби били стандартни!

Тя се намръщи.

— Ротените нямат бойни крайцери като това чудовище. Нито пък Земята. Бихме имали късмет, ако го зърнем отдалеч, и още повече, ако след това успеем да избягаме.

Застанал полугол в коридора на чуждоземски кораб, пълен със странни миризми, биологът изпита зловещо усещане. Всеки момент можеше да се появи някой джофур или боен робот.

Плочите на пода завибрираха, отначало ниско, но с усилваща се механична настойчивост.

— Карай наслуки тогава — каза той и се опита да се усмихне насърчително.

Линг му отговори със свиване на рамене.

— Ами, ако постоянно вървим в една посока, рано или късно ще стигнем до корпуса. Хайде. Ако стоим на едно място, със сигурност нищо няма да постигнем.

 

 

Коридорите бяха празни.

От време на време минаваха покрай големи зали и виждаха вътре джофурски фигури, застанали пред странно заоблени пултове или събрани на олюляващи се групи и изпускащи облаци пара. Но купчините рядко се движеха. Като биолог Ларк не можеше да не се замисли за това.

„Те произхождат от уседнали същества, почти неподвижни. Дори след въвеждането на господарските пръстени са запазили някои трекски особености, като предпочитанието към работа на едно място.“

Струваше му се странно, докато крачеше покрай затворени врати в продължение на повече от един хвърлей на стрела — после втори и трети. Използваха лилавия пръстен, за да отключват бронираните люкове по пътя си. „Аскс трябва да е взел предвид това, давайки ни възможност да стигнем до шлюз и…“

Ларк се зачуди.

„И после какво? Ако има небесни лодки или летящи чинии, Линг може би ще разбере принципа им на действие, но как ще управлява устройства, създадени за джофурски пипала?

Навярно просто трябва да се насочим към машинното отделение. И да се опитаме да повредим нещо. Да им причиним неприятности преди накрая да ни застрелят.“

Линг ускори ход, в крачките й се долавяше растящо нетърпение. Може би усещаше нещо, което й показваше, че наближават.

Следващият люк се плъзна настрани — и те внезапно се изправиха през джофур.

Линг ахна, а коленете на Ларк едва не се подвиха. Той изпита непреодолимо желание да се завърти и да избяга, макар че несъмнено беше твърде късно. Създанието бе по-едро от Еуаскс и лъскавите му съставни пръстени издаваха странна сила, каквато младият мъж никога не беше виждал в джиджойски трек.

„В сравнение с мен Ран изглежда по същия начин“ — замаяно си помисли Ларк.

В този кратък миг спътничката му вдигна лилавия пръстен и го насочи като оръжие срещу едрия джофур.

Към купчината полетя струя зловонна пара.

Джофурът се поколеба… после вдигна един от дванайсетте си инсектоидни крака и продължи по коридора покрай двамата човеци.

Ларк тъпо зяпна след него.

„Какво беше това? Сигнал за идентификация? Фалшифициран пропуск?“

Аскс — или онова, което трекският мъдрец бе скрил в тази частица от себе си — трябва да беше научил всички химически кодове, които джофурите използваха, за да се движат из кораба. Но Ларк не можеше да си представи за какъв вид съзнание говори това. Как някой съзнателно можеше да скрие една личност в друга, когато новият господарски пръстен бе дърпал конците?

Джофурът зави зад ъгъла и изчезна.

Двамата с Линг се спогледаха и въздъхнаха облекчено.

 

 

Херметичният шлюз беше пълен с апаратура, макар че нямаше лодки или летящи чинии. Те затвориха вътрешната врата и побързаха към другата част на шлюза, като използваха лилавия пръстен, изгарящи от нетърпение да видят небето и да усетят свежия въздух на Джиджо. Ако имаха късмет и този портал гледаше към езерото, навярно щяха да успеят да скочат във водата. Дори да оцелееха обаче, пътят им за бягство можеше да бъде отсечен във всеки момент, когато навлезеха в джофурския отбранителен периметър. Но в момента това нямаше значение. Двамата просто не можеха да се спрат.

Ларк все още носеше ранения червен пръстен, като се чудеше какво ли ще правят с него мъдреците.

„Навярно Аскс очаква да съберем командоси и да се върнем с бомби, като използваме тези пръстени, за да влезем вътре…“

Големият люк се плъзна настрани. Първото нещо, което зърнаха, не бе дневна светлина, а звезди.

За миг по гърба му полазиха тревожни тръпки, но после разбра — това не беше космосът, а Ръбатата планина. Погалилият лицето му студен вятър го изпълни с наслада. „Никога не бих могъл да напусна Джиджо. Това е моят дом.“

Бледо сияние на изток над пресичащите небето назъбени очертания на планината затъмняваше съзвездията. Скоро щеше да съмне. Време за нови надежди?

Линг му протегна свободната си ръка и двамата застанаха до ръба и погледнаха надолу.

— Засега добре — каза тя и Ларк сподели радостта й от вида на лунната светлина, искряща по водната повърхност. — Навън още е тъмно. Езерото ще скрие топлинното ни излъчване. И този път няма да ни издаде компютър.

„Нито пък имаме дихателни тръби, с които да оцелеем под водата“ — едва не прибави той, но не искаше да помрачава ентусиазма й.

— Хайде да видим дали има нещо, което да използваме, за да се спуснем до езерото, без да се налага да скачаме — рече Линг. Започнаха да претърсват лавиците с екипировка покрай едната стена на шлюза и скоро тя възбудено извика: — Стандартна макара с кабел! Само да успея да се справя с непознатите копчета…

Докато Линг разглеждаше металната макара, Ларк усети промяна в ниското вибриране, което се беше усилвало още от бягството им от килията. Скоро резонансът изпълни въздуха с остър звук.

— Нещо става — каза той. — Струва ми се…

Точно в този момент бойният кораб внезапно се разтърси и те едва не паднаха на пода. Линг изпусна кабела.

През отворената врата на шлюза се разнесе нов шум. Ужасно стържене, сякаш стенеше самият Джиджо. Ларк позна звука от търкане на метал в камък.

— Ифни! — извика той. — Те излитат!

Погледнаха надолу през външния люк.

„Е, толкова за скачането ни във водата“ помисли си Ларк. Джофурският кораб бавно се издигаше, но първите няколко десетки метра бяха най-критични — вдигаше се бентът, потопил долината под временно езеро. Изведнъж Поляната на Събора се преобрази в кипящ въртоп. Дървета се откъсваха от корените си. Камъни падаха от подкопаните тинести брегове. Докато бойният крайцер спокойно продължаваше нагоре, ужасен порой тъмна вода ревеше надолу по склона и помиташе всичко по пътя си към далечните, нищо неподозиращи равнини.

„Прекалено късно — осъзна Ларк. — Вече не можем да избягаме.“

Сякаш за да потвърди този факт, до отворения люк проблесна светлина. Шлюзът започна да се затваря. Автоматична предпазна мярка при излитане, разбра биологът и едва успя да потисне непреодолимото изкушение да се хвърли през стесняващия се процеп, въпреки смъртоносния хаос, който го очакваше долу.

Линг силно стисна ръката му в мига, в който зърнаха под кораба да преминава нещо блестящо и заоблено — гладък, леко издължен купол, оголен от отстъпващите води. Дори под бледата светлина преди зазоряване двамата познаха ротенско-даникския кораб, все още заключен в затвор от квантово време.

После бронираният портал с кънтене и съскане се затвори и прекъсна достъпа на свеж въздух.

— Насочваме се на север — отбеляза Ларк. Това беше последното нещо, което бе успял да забележи, докато наблюдаваше опустошената долина.

— Хайде — прагматично отвърна тя. — На борда на такъв огромен кораб все трябва да има място, където да се скрием.