Дейвид Брин
Брегът на вечността (17)

Ларк

Лятото тежко притискаше Ръбатата планина и поглъщаше оголените краища на ледници, много по-стари от шестте изгнанически раси. От време на време пропукващо статично електричество замъгляваше планинските склонове, безброй тревни стъбла се издигаха към небето като отчаяни пипала. Проливни дъждове прекъсваха слънчевия пек — водни завеси, които покриваха склоновете с воден пласт и се издигаха към планинските върхове, увенчани с корони от дъги и пронизвани от мълнии.

От висините се спускаха силни трусове и стигаха чак до бреговете на отровно езеро, покрити с четирийсет хектара изсъхнали, обрасли с гъби лиани. Някога могъщ аванпост на галактянската култура, сега това място представляваше джунгла от каменни плочи, обезформени от пагубните векове. Из долината се носеха остри миризми, дължащи се на разяждащите изпарения на езерото или на капките, бликащи от безброй ерозирали пори.

Най-младият мъдрец на Общностите на Джиджо откъсна парче жълт мъх от разпадаща се лиана — едно от безбройните пипала, съставлявали тялото на половинмилионгодишното създание, мулк-паяка, отговорен за разрушаването на този древен буюрски град и за постепенното му завръщане към природата. Ларк за последен път беше видял това място в края на зимата — когато търсеше сред снежната виелица следите на Дуер и Рети, бегълци от смъртоносната ярост на същия този паяк. След онова безумно избавление нещата се бяха променили. Големи участъци от мулковия кабел просто бяха изчезнали, събрани неотдавна, за което никой не си бе направил труда да му спомене при назначаването му тук. Повечето от останалите лиани бяха покрити с този мъх.

— Spirolegita cariola — измърмори видовото име той и разтърка мъха между пръстите си. Беше непозната, мутирала разновидност. Мутацията очевидно бе специалитетът на това странно, сурово място.

„Чудя се какво ще направи то за мен — за всички нас, — ако останем тук за дълго.“

Ларк не беше молил за тази задача. Да е тъмничар. Чувстваше се омърсен дори само от думата.

Поредица от безсмислени срички го накара да се обърне към покривалото от мъглоплат между каменните плочи.

— Това е пречистводеятелен сеятор за торг…

Гласът се разнасяше от плътната сянка под мъглоплата — силен женски алт, макар и малко апатичен и изразяващ примирение. Последва тихо изтракване от хвърлен върху купчина предмет.

— А това трябва да е било жлезоскалпел, навярно използван в ритуали на хиханическа секта… разбира се, ако не е просто поредното буюрско майтапчийско устройство.

Ларк заслони очи с ръка и погледна към Линг, младата небесна биоложка и помощничка на ротенските звездни богове, която беше придружавал като „местен водач“ седмици наред… докато Битката на Поляната само за няколко удара на сърцето не обърна местата им. След онази неочаквана победа върховните мъдреци му я бяха поверили — задължение, за което никога не бе молил, дори да означаваше изключително повишение.

„Сега съм високопоставен знахар сред диваци — с известна язвителност си помисли той. — Върховен пазител на чуждоземни пленници.“

А навярно и палач. Тази възможност го накара да потръпне. Много по-вероятно беше да предадат Линг на нейните даникско-ротенски другари в рамките на някаква сделка, сключена от мъдреците. А може би всеки момент щяха да я спасят орди от непобедими роботи, които щяха да се справят с малкото подразделение на въоръжените с мечове придружители на Ларк като глутница мечки санти, помитащи безпомощно бръмчащите защитници на зиломедно дърво.

„Така или иначе, тя ще бъде свободна. Линг може би ще живее на родния си свят в Петте галактики още триста години и ще разказва разкрасени истории за приключенията си сред свирепите варвари на нашата окаяна незаконна колония. Междувременно най-доброто, на което ние, падналите можем да се надяваме, е просто да оцелеем. Да продължим с мъка да изкарваме прехраната си от бедната уморена Джиджо и да се радваме, ако някоя от Шестте раси в крайна сметка успее да се присъедини към глейвърите по Пътя на изкуплението. Пътят към блажената забрава.“

Ларк предпочиташе всичко да свърши по някакъв благороден и героичен начин. Общностите на Джиджо да загинат в защита на този крехък свят, за да може той да се върне към прекъснатия си отдих.

Това беше неговата ерес, разбира се. Ортодоксална вяра, според която Шестте раси бяха грешници, но можеха да смекчат вината си, като живеят в мир на Джиджо. Но Ларк смяташе това за лицемерие. Заселниците колкото се може по-скоро трябваше да сложат край на престъплението си, при това внимателно и доброволно.

Той не криеше радикалните си убеждения… и затова всичко бе станало толкова объркващо, след като върховните мъдреци му повериха такава голяма власт.

Чуждоземната жена вече не носеше блестящите одежди на даникския си звезден клан — потайната група от човеци, които боготворяха ротенските господари. Вместо това беше облечена в блуза, която не й бе по мярка, и пола от джиджойска домотъкана вълна. И все пак на Ларк му беше трудно да откъсне поглед от красотата й. Говореше се, че звездните човеци можели да си сменят лицето само с мисъл. Линг твърдеше, че няма такова нещо, но никоя друга жена на Склона не можеше да се сравнява по хубост с нея.

Под бдителните погледи на двама капрали от опълчението тя седеше по турски и разглеждаше колекцията на мъртвия мулк-паяк — странни метални предмети, затворени в полупрозрачни златисти пашкули като древни насекоми в кехлибар. Останки от буюрите, последните законни наематели на тази планета, заминали си преди половин милион години, когато Джиджо бил обявен за угарен свят. По пепелявия бряг на езерото бяха пръснати безброй яйцевидни съхранителни балони. Вместо да унищожи всички следи от разумен живот, местният мулк-паяк очевидно беше решил да запази предметите. Да ги колекционира, ако Ларк можеше да вярва на невероятната история, разказвана от Дуер.

Лъскавите обвивки го изнервяха. Отделяно от порестите тръби, това вещество едва не бе задушило Дуер и дивото преждевремско момиче Рети в същата нощ, в която два чуждоземски робота бяха запалили живото блато от корозивни лиани и бяха сложили край на дългия, безумен живот на паяка. Златистата материя бе странна на пипане, сякаш под обвивка от плътен кристал се криеше гъста течност.

— „Топорджик“ — беше нарекла гладкото вещество Линг по време на едно от изследователските им пътувания. — Много е рядък, но съм чувала разни истории. Говори се, че е псевдоматериален субстрат, направен от органично нагънато време.

Каквото и да означаваше това. Звучеше като нещо, което би могла да каже Сара в опит да обясни любимия си свят на математиката. Като биолог, той намираше за странно живо същество да изпуска от дългите си пипала „нагънато време“, както очевидно бе правил мулк-паякът.

Винаги след като разгледаше някой предмет, Линг се навеждаше над лист от най-качествената хартия на Ларк, за да си вземе грижливи бележки, дълбоко съсредоточена, сякаш всяка буква от детинския й почерк беше произведение на изкуството. Като че ли никога до този момент не бе държала молив, но се беше заклела да усъвършенства това ново умение. Като галактическа пътешественичка, тя се справяше с огромни количества информация, манипулираше с многоизмерни екрани, пресяваше данните за сложната екосистема на този свят и от името на ротенските си господари търсеше някакво биосъкровище, което си струваше да открадне. Преминаването към ръкописни записки за нея сигурно бе като прехвърляне от звезден кораб на трекски дървен сал.

„Това е падане от много високо — от полубогиня до пленничка на недодялани преждевремци.“

Цялото това усърдно водене на бележки сигурно разсейваше мислите й от последните събития — от ужасния ден, в който само на две левги под гнездото на Светото яйце базата й беше избухнала и народът на Джиджо бе въстанал. Но Ларк усещаше нещо повече от съзнателно разсейване. Като записваше думите върху хартия, Линг извличаше същото съсредоточено удоволствие, каквото й носеше всяка свършена работа. Въпреки постоянно кипящия си гняв, той намираше това за достойно за уважение.

За мулк-паяците се разказваха народни предания. Говореше се, че през еоните, прекарани в смилане на металните и каменни останки от миналото, някои придобивали странни мании. Преди Ларк бе смятал тези легенди за суеверие, но за този паяк Дуер се оказваше прав. Доказателствата за колекционерската страст на мулковия звяр лежаха в безчет капсули сред овъгления гъсталак — най-голямото съкровище от галактянски боклуци по целия Склон. Това правеше бреговете на отровното езеро идеално скривалище за заловен чуждоземец, в случай че завърналият се звезден кораб разполага с устройства за търсене на изчезнали членове на екипажа. Макар че сериозно не я бяха претърсвали и не й бяха взели всички вещи, Линг можеше да има в тялото си някакъв подлежащ на откриване елемент — придобит по време на израстването й на далечен галактянски свят. В такъв случай всички буюрски предмети наоколо можеха да скрият присъствието й.

Имаше и други идеи.

„Корабните сензори може да не проникват дълбоко под земята“ — беше предположил един човешки техник.

„Или пък — бе отбелязала една урска ковачка — близките потоци лава могат да заблудят чуждоземските очи.“

Другите пленници — Ро-кенн и Ран — бяха отведени на такива места с надеждата в крайна сметка да задържат поне един от тях. Беше заложен животът на всяко дете и личинка от Шестте и си струваше да опитат всичко. Възложената на Ларк задача бе важна. И все пак той се дразнеше и му се искаше да прави нещо повече от това да чака края на света. Носеха се слухове, че други се готвели за борба срещу звездните престъпници. Ларк почти не разбираше от оръжия — неговата специалност бяха естествените потоци от живи видове. И все пак им завиждаше.

Къркорещо хриптене го накара да се втурне към дъното на палатката, където приятелят му Утен клечеше като пепелява хитинова могилка. Ларк грабна самоделния аспиратор, който беше измайсторил от бамбукови стъбла, свински мехур и втвърден мулков сок, напъха отвора му в една от кракоустите на големия кхюин и започна да помпи, за да изсмуче храчките, които задръстваха дихателните тръби на Утен. После повтори същото и с петте му крака, докато неговият партньор и колега започна да диша по-леко. Централният купол на кхюина се повдигна и зрителната му лента изсветля.

— Б-благодаря ти, Л-Ларк-арк… съ-съжалявам, че съм ти та-тако-такова бре-бреме-ме…

Некоординираните му кракогласове звучаха като пет миниатюрни кхюина, които се прекъсваха един друг. Или на трек с безразборно натрупани речеви пръстени. Трескавата слабост на Утен изпълни гърдите на Ларк с изгаряща болка. В гърлото му бе заседнала буца и той с мъка успя да произнесе няколко ободрителни думи.

— Просто си почини, братко. Скоро ще се върнем в полето… да копаем фосили и да развиваме нови теории, за да объркваме твоите сини майки.

Това предизвика слаб клокочещ смях.

— К-като-то г-говорим-рим за ереси… изглежда, че ти и Хару… Хару… Харуллен-улен ще постигнете своето.

Споменаването на другия сив кхюин го накара да потрепери от още по-дълбока скръб. Утен не знаеше за съдбата на братовчед си, а Ларк нямаше намерение да му каже.

— Какво имаш предвид?

— Изглежда-жда, че нашествениците-ниците са открили начин да избавят Джиджо поне от една от на-на-напастите на Ш-ш-шестте…

— Недей да говориш така — прекъсна го Ларк. Но Утен беше изрекъл общоразпространеното мнение. Болестта му объркваше г’кекския лекар, който почиваше в съседната палатка, усукал от изтощение и четирите си очи. Треската плашеше воините от опълчението. Всички знаеха, че кхюинът е бил заедно с Ларк в унищожената даникска станция и се е ровил из забранени неща.

— Беше ми мъчно, когато-гато ревнителите-лите взривиха чуждоземската база. — Корубата на Утен трепереше, докато се мъчеше да си поеме дъх. — Даже когато ротените се опитаха да злоупотребят с нашето Свето яйце… и ни пратиха измамни мечти като клинове-нове… за да разделят-лят Шестте раси… Дори това не оправдаваше… негостоприемното-емното убийство.

Ларк избърса очите си.

— Ти си по-милостив от повечето други.

— Остави ме да довърша-ърша. Исках-ках да кажа, че сега вече знаем какво са целели през цялото време чуждоземците-земците… нещо по-ужасно от мечтите. Създаване-ване на организми, които да ни унищожат-жат-жат.

Значи Утен бе чул слуховете — или пък се беше досетил сам.

Биологично оръжие. Геноцид.

— Като във „Война на световете“. — Това бе един от любимите стари романи на Утен. — Само че с разменени роли.

Сравнението на Ларк накара сивия кхюин да се засмее — дрезгаво, разпокъсано свистене.

— Аз… винаги-наги съм се отъждествявал… с онези… с онези бедни марсианци-анци-анци.

Очната му лента се замъгли и загуби светлината на съзнание. Куполът се отпусна. Ларк провери дихателните функции на приятеля си и откри, че не са се влошили. Утен просто се беше уморил.

„Толкова е силен“ — помисли си той, като галеше твърдата коруба.

„Ние смятаме сивите за най-силни от силните. Но хитинът не е пречка за лазерния лъч.“

Харуллен трагично се бе уверил в това. Смъртта беше настигнала братовчеда на Утен по време на Битката на Поляната, когато опълчението на Шестте раси едва бе успяло да победи роботите убийци на Ро-кенн. Бяха го постигнали единствено с преимуществото на изненадата. Чуждоземците изобщо не допускаха, че диваците могат да имат книги, описващи как се прави огнестрелно оръжие — примитивно, но достатъчно мощно отблизо.

За Харуллен обаче победата беше дошла твърде късно. Прекалено саможертвен или упорит, за да избяга, еретическият водач прекара последните си яростни мигове в съскане на сложно съставени молби за спокойствие и разум, като викаше едновременно в пет посоки и призоваваше всички да отпуснат ръце и да преговарят — докато огромното му рачешко тяло не бе разцепено на неравни части от робот убиец точно преди машината да бъде унищожена от небето.

„Сивите матрони от Тарек ще тъгуват“ — помисли си Ларк, поставил ръце върху широката коруба на Утен и отпуснал глава върху петнистата повърхност, заслушан в хрипливото, мъчително дишане на приятеля си. Искаше му се да е в състояние да направи нещо повече.

Иронията беше само една от многото горчилки в устата му.

„Винаги съм смятал, че ако краят наистина настъпи, кхюините ще си идат последни.“