Към текста

Метаданни

Данни

Серия
Ъплифт (5)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
Infinity’s Shore, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
4 (× 5 гласа)

Информация

Сканиране, разпознаване и начална корекция
NomaD (2019 г.)
Допълнителна корекция
sir_Ivanhoe (2019 г.)

Издание:

Автор: Дейвид Брин

Заглавие: Брегът на вечността

Преводач: Крум Бъчваров

Година на превод: 1998

Издание: първо

Издател: ИК „Бард“ ООД

Град на издателя: София

Година на издаване: 1998

Тип: роман

Националност: американска

Редактор: Иван Тотоманов

Адрес в Библиоман: https://biblioman.chitanka.info/books/1102

История

  1. — Добавяне

Преждевремците

Нило

Някога буюрският градски център се е простирал между двете реки, от Рони чак до далечния Бибур.

Кулите отдавна бяха изчезнали, изскубнати и потопени в морето. На тяхно място над тинестите, мазни блата се издигаха папрати и напомнящи на облаци вуови дървета. Лиани на мулк-паяк покриваха няколкото обли хълмчета, останали от огромния град, но дори тези пипала вече се бяха отдръпнали, почти изпълнили унищожителната си роля.

За Нило това бе пустош, богата на живот, но безполезна за която и да е от Шестте раси, освен навярно като трекски ваканционен курорт.

„Какво правя тук? — зачуди се той. — Би трябвало да съм в Доло, да се грижа за мелницата си, а не да обикалям из това блато и да правя компания на една луда жена.“

Хуунските моряци зад Нило ругаеха с изразително тътнене. Негодуваха срещу мъчителното пътуване из тези окаяни мочурища. Подходящото време за събиране беше в началото на сухия сезон, когато гражданите се редуваха да търсят в блатата буюрски останки, пропуснати от търпеливия мулк-паяк. Сега, когато всеки ден бушуваха дъждовни бури, условията за тази дейност бяха отвратителни. Тинестите канали бяха плитки и в същото време имаше реална опасност от внезапно прииждане на водите.

Нило погледна възрастната жена, която седеше в инвалидна количка на носа и се взираше сред дърветата с рюк над очите.

— Екипажът не е доволен, мъдрец Фу — каза й той. — Предпочитат да изчакаме, докато стане безопасно.

— Страхотна идея — без да се обръща към него, му отговори Ариана Фу. — Да чакаме четири или повече месеца, докато блатата се напълнят с вода, каналите се преместят и онова, което търсим, потъне в тинята. Разбира се, тогава бездруго ще е прекалено късно и информацията няма да е от никаква полза.

Нило сви рамене. Жената вече се беше оттеглила и нямаше официални правомощия. Но като бивш върховен мъдрец на всички човеци на Джиджо, Ариана имаше морално право да иска всичко — включително да накара Нило да напусне любимата си хартиена мелница до големия долоски язовир и да я придружи в това абсурдно търсене.

„Не че има какво толкова да правя в мелницата — той го знаеше. — Търговията секна заради паниката от онези омразни звездни кораби и никой не дава големи поръчки.“

— Сега е най-подходящото време — продължи Ариана. — В края на сухия сезон водното равнище е ниско, листата опадат и имаме много по-добра видимост.

Нило й вярваше. Повечето млади мъже и жени изпълняваха задълженията си в опълчението и в групата участваха предимно подрастващи и старци. Във всеки случай дъщерята на Нило бе сред онези, които по време на рутинна събираческа обиколка преди няколко месеца бяха открили Непознатия от космоса точно в този район. И той беше длъжник на Ариана за това, че му донесе вест за Сара и момчетата — че били добре, когато ги видяла за последен път. Мъдрец Фу прекарала известно време с дъщеря му и я придружила от Тарек до Библоския архив.

Нило усети, че по бузата му плъзва капчица… десетата, откакто напуснаха реката, за да поемат през това безкрайно блато. Протегна ръка под навъсеното небе и се помоли истинските порои да почакат още няколко дни.

„Но иначе нека вали! Езерото е полупразно. Трябва ни водно налягане за колелото, иначе ще се наложи да затворя мелницата поради липса на енергия.“

Мислите му се насочиха към работата — купуването и събирането на рециклиран плат от шестте раси. Към пулпирането и пресяването. Към пресоването, сушенето и продаването на фини листове, с които родът му бе известен още откакто човеците бяха донесли на Джиджо благословената хартия.

Благословен дар, който някои наричаха проклятие. Този радикален възглед сега получаваше подкрепа от простите селяни, изпаднали в паника от наближаващия край на дните…

Отгоре изкънтя вик.

— Там! — посочи жилест млад женски хуун, покатерил се високо на мачтата. — Хр-р… Трябва да е корабът на Непознатия. Нали ви казвах, че трябва да е някъде тук!

Уайхюф-ейхюго беше придружавала Сара по време на онова съдбовно събиране — задължение, изпълнявано от всички граждани. Макар да нямаше гръклянна торбичка като мъжкарите, тя живо умблира, горда от напътствията си.

„Най-после! — помисли си Нило. — Сега Ариана ще направи рисунките си и ще можем да напуснем това ужасно място.“ Преплетените мулкови кабели го нервираха. Покритият с обсидиан връх на кораба им спокойно разкъсваше изсъхналите лиани. И все пак му се струваше, че сякаш потъват в някакъв демоничен капан.

Ариана измърмори нещо и Нило премигна и се обърна.

— Какво казваш?

Старицата посочи напред. Очите й любопитно блестяха.

— Не виждам никакви сажди!

— И какво от това?

— Непознатия беше обгорен. Дрехите му бяха овъглени парцали. Помислихме, че корабът му трябва да е паднал в пламъци — навярно след битка с други чуждоземци високо над Джиджо. Но погледни само. Виждаш ли някакви следи от пожар?

Корабът заобиколи последната вуова горичка и от другата и страна се показа заоблена метална капсула, която блестеше сред изпочупени клони. Единственият отвор повече напомняше на разтворените венчелистчета на цвете, отколкото на люк. При падането си корпусът бе очертал ивица, сочеща на северозапад, и беше разполовил няколко от хълмчетата.

Нило имаше известен опит като наблюдател и това му помогна да прецени големината на машината. Беше малка — всъщност не по-голяма от хуунския кораб — и определено не бе величествен крайцер като онзи, който беше разцепил небето над Доло, предизвиквайки истерия сред гражданите му. Заоблените очертания напомняха на Нило за сълза, а не за нещо, направено от разумни същества.

Две капки дъжд капнаха на лицето и челото му. Трета — на ръката му. В далечината се разнесе остър тътен на гръмотевица.

— Приближете се, бързо! — настоя Ариана и разтвори скицника си.

Хууните с недоволно мърморене натиснаха греблата.

Нило напрегнато се взираше в чуждоземския кораб, но можеше да мисли за него единствено като за „отпадък“. Когато Шестте раси обикаляха из буюрски обекти, целта им беше само да търсят предмети, които могат да са им от полза за известно време вкъщи или в работилниците. Но полезно или не, в крайна сметка всичко отиваше в буретата, за да бъде изхвърлено във Великото бунище. Така заселниците си въобразяваха, че помагат за пречистването на Джиджо — и навярно, че носят повече полза, отколкото вреда на този свят.

— Ифни! — сподавено въздъхна Нило, загледан в машината, която бе докарала Непознатия от космоса. Можеше да е малка за звезден кораб, но изглеждаше прекалено тежка, за да бъде пренесена на ръка. — Ще падне адски много работа, докато измъкнем това нещо оттук, да не говорим за изхвърлянето му в морето.

На юг отново изтътна гръмотевица.