Към текста

Метаданни

Данни

Серия
Ъплифт (5)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
Infinity’s Shore, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
4 (× 5 гласа)

Информация

Сканиране, разпознаване и начална корекция
NomaD (2019 г.)
Допълнителна корекция
sir_Ivanhoe (2019 г.)

Издание:

Автор: Дейвид Брин

Заглавие: Брегът на вечността

Преводач: Крум Бъчваров

Година на превод: 1998

Издание: първо

Издател: ИК „Бард“ ООД

Град на издателя: София

Година на издаване: 1998

Тип: роман

Националност: американска

Редактор: Иван Тотоманов

Адрес в Библиоман: https://biblioman.chitanka.info/books/1102

История

  1. — Добавяне

Алвин

Отначало картината трудно се поддаваше на интерпретация. Светкавично се редуваха мъгляви синьо-зелени образи и пращаха тръпки по все още невъзстановения ми гръбнак. Хък и Клещовръх, изглежда, възприемаха по-бързо, сочеха към различни предмети на дисплея и разбиращо сумтяха. Изживяването ми напомняше за пътуването ни с „Ууфонска мечта“, когато бедният Алвин винаги последен грокираше какво става.

Накрая разбрах — наблюдавахме далечна местност в света на слънчеви лъчи и дъжд!

(Колко пъти двамата с Хък бяхме чели за някой литературен герой, гледащ далечно място с камера с дистанционно управление. Странно. Една идея може да е позната от романите и в същото време да събужда страхопочитание, когато най-после се сблъскаш с нея в истинския живот.)

Дневна светлина струеше в плитчини, в които бавно се поклащаха зелени водорасли. Пред погледа ми за миг преминаваха ята сребристи фигури — видове, които нашите рибари носеха в мрежите си, предназначени за сушене и за гърнетата в хуунските хути.

Вихрещият се глас каза, че до подвижните камери имало звукови устройства, което обясняваше клокочещите шумове. Клещовръх постоянно мърдаше корубата си и съскаше носталгични оплаквания през петте си кракоусти, затъжил се за кошарите на кхюинското си гнездо. Но Ур-ронн скоро се нагледа и с отвратен вой извърна лъскавата си глава, влудена от вида на толкова много вода.

Прибоят за миг стана силен. После разпенената вода се отдръпна от обектива и ние видяхме пясъчен пейзаж. Камерата бързо и ниско до земята се понесе навътре към сушата.

— При нормални обстоятелства бихме пратили робот на брега нощно време. Но въпросът е неотложен. Трябва да разчитаме на горещия блясък на земята, за да скрие появата му.

Ур-ронн въздъхна облекчено, доволна от изчезването на бурните води.

— Това не кара да се зачудя — каза тя, — защо досега не сте фращали шфиони.

— Всъщност пратихме няколко да търсят следи от цивилизация. Два вече отдавна закъсняват, но други показаха сепващи образи.

— Като например? — попита Хък.

— Като например хуунски моряци, управляващи дървени платноходи в открито море.

— Хр-рр… Какво странно има в това?

— И червени кхюини, живеещи без надзор от страна на сиви или сини, съвсем свободни, мирно търгуващи със своите хуунски съседи.

Клещовръх се обиди и изсумтя, но гласът продължи:

— Заинтригувани, ние пратихме подводна експедиция отвъд Цепнатината. Нашите изследователи проследиха един от вашите отпадъчни кораби и събраха образци от свещените му останки. После, когато се връщаше в базата, нашият разузнавателен съд попадна на урския „таен склад“, който сте били пратени да вземете. Естествено ние решихме, че истинските му собственици трябва да са изчезнали.

— Нима? — дяволито попита Ур-ронн. — И защо?

— Защото бяхме видели живи хууни! Кой би могъл да си представи урси и хууни да живеят мирно на място, по-малко от един кубичен парсек? Щом хууните бяха живи, ние заключихме, че всички урси на Джиджо трябва да са мъртви.

— О, така ли? — отбеляза Ур-ронн, изви дългата си шия и ми хвърли свиреп поглед.

— Представете си нашата изненада, когато видяхме примитивен съд да се носи към нашата подводница. Изкорубен дънер, съдържащ…

Гласът млъкна. Камерата отново се раздвижи. Ние се наведохме напред, когато обективът се плъзна над пясък, покрит с ниски храсти.

— Хей — възрази Ур-ронн. — Нислех си, че не ножете да изфолзвате радио или каквото и да е друго, което ноже да се засече от косноса!

— Точно така.

— Тогава как фолучавате тези оврази в реално врене?

— Отличен въпрос, зададен от някой без пряк опит в такива неща. В този случай роботът трябва да измине само около километър по брега. Може да разгърне фиброкабел, който излъчва образи, без да го засекат.

Потръпнах. Нещо в току-що изречените думи ме потресе по зловещо познат начин.

— Това ина ли нещо овщо с ексфлозиите? — попита Ур-ронн. — С неотдавнашното нафадение фо този овект от страна на онези, които виха искали да ви унищожат?

Вихрещата се фигура се сви, после се разшири.

— Вие четиримата наистина схващате бързо и имате въображение. Разговорът с вас е необичайно преживяване. А аз съм създаден, за да оценявам необичайните преживявания.

— С други думи, да — грубо рече Хък.

— Преди известно време летяща машина започна да претърсва това море с пипала от звук. Часове по-късно започна да хвърля дълбочинни взривове в очевиден опит да ни изкара от нашата планина от останки. Положението стана още по-тежко, когато в този район се появиха гравитационни полета на друг кораб. Засякохме ритми на въздушна битка. В кратко и отчаяно сражение бяха разменени ракети и смъртоносни лъчи.

Клещовръх се олюля от крак на крак.

— Божичко-ичко-ичко! — въздъхна той и срина престореното ни безразличие.

— После двата съда внезапно престанаха да летят. Инерциалните им следи изчезнаха близо до настоящото местоположение на робота.

— Колко близо? — попита Ур-ронн.

— Много близо — отвърна гласът.

Вцепенени, ние проследихме хипнотична сцена от бързо движение. Високи до глезена трънливи растения, прелитащи покрай обектива с главозамайваща скорост. Камерата профучаваше край храсталаци от саблевидни папрати, докато роботът набираше височина над огромно мочурище.

Изведнъж проблесна нещо сребристо! После друго. Заоблени страни на…

И тогава се случи.

Без предупреждение, точно когато зърнахме за първи път вълнуващата гледка на катастрофиралите летящи кораби, екранът внезапно се изпълни с ухилено лице.

Отскочихме назад и извикахме от изненада. Отдръпнах се толкова бързо, че дори модерната шина не успя да ми спести пронизващата болка. Ноктите на Хуфу се забиха в рамото ми и нурът удивено запищя.

Лицето весело оголи блестящи остри зъби. Черни мънистени очи ни гледаха, нелепо уголемени, толкова изпълнени с животинска веселост, че всички простенахме, познали образа.

Нашият малък робот се издигна, опита се да избяга, но ухиленият демон здраво го стискаше с двете си предни лапи. Създанието вдигна острите си нокти и се приготви за нападение.

Тогава вихрещият се глас заговори — звуци, които отлетяха и после се върнаха през малките говорители на робота. Това бяха само четири думи на галседем, произнесени със странен акцент и изключително висок тон, едва доловим за хуунския слух.

— Братко — бързо каза гласът на странния нур. — Моля те, престани.