Към текста

Метаданни

Данни

Серия
Ъплифт (5)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
Infinity’s Shore, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
4 (× 5 гласа)

Информация

Сканиране, разпознаване и начална корекция
NomaD (2019 г.)
Допълнителна корекция
sir_Ivanhoe (2019 г.)

Издание:

Автор: Дейвид Брин

Заглавие: Брегът на вечността

Преводач: Крум Бъчваров

Година на превод: 1998

Издание: първо

Издател: ИК „Бард“ ООД

Град на издателя: София

Година на издаване: 1998

Тип: роман

Националност: американска

Редактор: Иван Тотоманов

Адрес в Библиоман: https://biblioman.chitanka.info/books/1102

История

  1. — Добавяне

Рети

Рети мислеше за птицата си. Пъстрата птица, толкова красива, толкова несправедливо осакатена, толкова напомняща на самата нея с упоритата си съпротива.

Всичките й приключения започнаха в деня, в който Джаз и Бом се върнаха от лов и се впуснаха в хвалби, че ранили загадъчно летящо създание. Техният трофей — блестящо перо — беше искрата, която отдавна очакваше. Тя прие това като предзнаменование, потвърдило решимостта й да избяга. Като знак, че най-после е време да напусне дрипавото си племе и да потърси по-добър живот.

„Всеки търси нещо“ — помисли си Рети, докато роботът следваше поредния завой на мрачната река към последното известно местоположение на летящия разузнавателен кораб на Кун. Тя имаше същата цел, но и се страхуваше от нея. Даникският пилот щеше да се отнесе жестоко с Дуер. Можеше да накаже и нея заради многобройните й провали.

Рети се закле да се сдържа и дори да се унижи, ако се наложи. „Само звездните хора да изпълнят обещанието си и да ме вземат със себе си, когато напуснат Джиджо… Трябва да го направят! Аз им дадох птицата. Ран каза, че това било следа, дето щяла помогне на даниките и техните ротенски господари да открият…“

Тя се поколеба.

Какво да открият?

„Сигурно нещо адски им трябва, че да нарушат галактянския закон с тайното си пристигане на Джиджо.“

Рети никога не беше разбирала всички онези приказки за „генно пиратство“ — че ротенската експедиция била дошла да търси животни, почти готови да мислят. Когато е израснал близо до природата и се е борил с други живи същества за прехраната си, човек бързо разбира, че всички мислят. Зверове, риби… ами че някои от братовчедите й се молеха даже на дървета и камъни!

Отговорът на Рети бе: „И какво от това?“ Нима галайтерът нямаше да е толкова смрадлив, ако можеше да чете? Или пък въргалящият се клеб нямаше да е толкова отвратителен, ако рецитираше стихове, докато се валяше в торището? Природата бе коварна и опасна. Момичето достатъчно се беше напатило и с радост щеше да я замени с живота в някой светъл галактянски град.

Рети изобщо не вярваше, че хората на Кун са прекосили огромния космос само за да научат някакви си зверове да дрънкат.

Тогава каква бе истинската причина? И от какво се страхуваха?

 

 

Роботът избягваше дълбоките места, сякаш силовите му полета се нуждаеха от скала или пръст, за да го отблъскват нагоре. Когато реката се разшири и притоците също се превърнаха в реки, се оказа невъзможно да продължат напред. Нямаше как да заобиколят дори на запад. Машината раздразнено бръмчеше, оказала се насред вода от всички страни.

— Рети! — дрезгаво я повика отдолу Дуер. — Говори й пак!

— Вече й говорих, не помниш ли? Ти си виновен — нали й откъсна антената!

— Ами… опитай отново. Кажи й, че мога… че има начин да пресечем реката.

Рети погледна надолу към него.

— Преди се опита да я убиеш, пък сега й предлагаш помощ, така ли?

Той сбърчи лице.

— Иначе просто ще умра в ръцете й. На летящия кораб трябва да има храна и лекарства. Поне така съм чувал за тези чуждоземни човеци. Защо само ти да обираш целия каймак?

Тя не можеше да каже кога престава да говори сериозно и започва да й се подиграва. Не че имаше значение. Ако се окажеше полезна, идеята на Дуер можеше да промени отношението на Кун към него.

„И към мен“ — мислено прибави тя.

— О, добре де.

И както я бяха учили, се обърна към машината директно.

— Робот четири! Слушай и се подчинявай на заповедите ми! Нареждам ти да ни спуснеш долу, тъй че да решим как да пресечем този поток. Пленникът май знае как.

Отначало роботът не реагира, а продължи да обикаля между две високи точки в търсене на брод. Но накрая бръмченето на тласкачите му се промени. Металните ръце спуснаха Дуер и го оставиха да се претърколи върху покрития с мъх бряг. Известно време младият мъж полежа на земята, пъшкаше и дишаше като изхвърлена на сухо риба.

Скована, Рети се смъкна от горната платформа и потрепери, когато стъпи на твърда земя. Краката й бяха изтръпнали болезнено, макар навярно състоянието й да не беше толкова тежко, колкото на Дуер. Тя коленичи и го побутна по лакътя.

— Как си? Да ти помогна ли да станеш?

Очите на ловеца излъчваха болка, но той поклати глава. Въпреки това момичето го прегърна през рамо, помогна му да седне и провери вкоравената превръзка на бедрото му. Раната бе спряла да кърви.

Чуждоземният робот безшумно чакаше. Дуер се изправи и се олюля.

— Може би ще успея да ти помогна да прекосиш водата — обърна се към машината той. — Ако го направя, ще промениш ли начина, по който ни возиш? Ще правиш ли почивки и ще ни помогнеш ли да намерим храна? Какво ще кажеш?

Последва продължително мълчание — после се разнесе цвъртящ звук. По време на чиракуването си за звездно дете Рети беше понаучила малко галактически две и позна високите ноти, които означаваха „да“.

Дуер кимна.

— Не мога да обещая, че планът ми ще успее. Но ето какво предлагам.

 

 

Всъщност бе просто, почти очевидно, и все пак Рети гледаше на Дуер с други очи след като ловецът излезе от реката. Докато още беше до кръста във водата, роботът прелетя над главата му. Машината като че ли се плъзгаше по тялото на младия мъж, докато не стигна до място, където полетата й можеха да се отблъснат от твърда земя.

По целия път през реката Дуер изглеждаше така, сякаш носеше голяма осемстранна шапка, която се поклащаше на главата му като балон. Когато Рети му помогна да седне, очите му блестяха, а косата му се бе изправила.

— Хей! — сръга го с лакът тя. — Добре ли си?

Погледът му блуждаеше. Но след няколко дури той отговори:

— Хм… ами… да, добре съм.

Момичето поклати глава. Дори Калнокракия и „аз“ бяха престанали да си разменят убийствени погледи.

— Беше… толкова странно! — отбеляза Рети. Не можеше да се насили да каже „смело“, „вълнуващо“ или „безумно“.

Той потръпна, сякаш нараненото му тяло едва сега започваше да праща сигнали на замаяния му мозък.

— Да… така е. Наистина странно.

Роботът отново изцвъртя. Рети предположи, че тройният писък означава „Стига почивка. Да вървим!“

Този път, когато продължиха полета си на юг, двамата бяха отпред заедно с Калнокракия и малкия „аз“ и се топлеха, сгушени един в друг.

Рети беше слушала за този район от самохвалковците Джаз и Бом. Теренът бе равнинен, осеян с мочурища и още много потоци.