Дейвид Брин
Брегът на вечността (97)

Дуер

— Моето място не е тук — опитваше се да обясни той. — Нито пък на Рети. Трябва да ни помогнете да се върнем.

— Къде да се върнете? — Жената изглеждаше искрено озадачена. — В онова крайморско блато с токсични отпадъци от двигателите и мъртви джофурски пръстени за компания ли? Там сигурно скоро ще пристигнат още джофури.

Дуер отново имаше проблем с думите. Беше му трудно да се съсредоточи в тези затворени пространства, които наричаха „корабни каюти“ и в които въздухът бе толкова застоял. Особено това слабо осветено помещение, пълно със странни предмети, чието предназначение Дуер дори не се и надяваше да разбере.

„Ларк или Сара щяха да са в свои води, но аз се чувствам изгубен. Липсват ми вестите, които се носят по вятъра.“

Не го успокояваше дори фактът, че човекът, седящ срещу него, е най-красивата жена, която беше виждал, с тъмноруса коса и търпелива тъга в светлите очи.

— Не, разбира се, че не — отвърна той. — Има друго място, където се нуждаят от мен… и от Рети.

В ъгълчетата на очите й се появиха фини бръчици.

— Младият хуун Алвин също иска да извести родителите си, че е жив, и да докладва на урския мъдрец, който е пратил четиримата на тази подводна експедиция. Искат помощ, за да се приберат вкъщи.

— И вие ще им я осигурите?

— Нима можем? Освен че ще рискуваме собствения си екипаж и навярно ще издадем местоположението си на враговете, не ми се струва честно да излагаме на опасност цялото ви общество с информация, представляваща проклятие за всеки, който я притежава. И все пак… — Тя замълча. Изпитателният й поглед накара Дуер да се почувства като малко дете. — И все пак ми се струва, че криеш нещо. Сдържаността, с която говориш за плановете си, ме кара да подозирам, че нямаш намерение да се прибереш вкъщи. Не и на онова спокойно място, където имаш приятели и любими същества, в земята, която вие наричате Склона.

Нямаше смисъл да се мъчи да крие тайни от Джилиън Баскин. Затова Дуер мълчаливо сви рамене.

— Значи при племето на момичето — предположи жената. — Народът на Рети на северните хълмове, където си бил ранен, докато с голи ръце си се бил с боен робот.

Той сведе поглед и тихо отвърна:

— Там… трябва да довърша някои неща.

— Мм. Представям си. Задължения, предполагам? — Въздишката й прозвуча някак далечно. — Разбираш ли, аз зная как е при вас. Какви са приоритетите ви.

Това го накара да я погледне. „Какво иска да каже?“ — зачуди се Дуер. На лицето й се бе изписала примирена меланхолия… и някакво разбиране, сякаш виждаше в него нещо познато, предизвикващо нежна тъга.

— Разкажи ми за това, Дуер. Кажи ми какво трябва да направиш. Кажи ми кой разчита на теб.

Навярно се дължеше на начина, по който жената изрази въпроса си, или на въздействащата й личност, но той усети, че вече не е способен да крие останалите части от историята. Частите, които до този момент бе пазил в тайна.

— за работата си като главен разузнавач на Общностите, за задължението си да не позволява на нито една заселническа раса да преминава на изток от Ръбатата планина, за да пази останалата част от Джиджо от нова зараза. Да налага свещения закон.

— за това как му бяха наредили да наруши този закон и да опитоми дивите братовчеди на Рети — залог, целящ да осигури човешкото оцеляване на планетата в случай, че разумният живот на Склона бъде унищожен.

— за това как те четиримата — Данъл Одзава, Дуер, Лена и Дженин — бяха разбрали, че Сивите хълмове вече не са безопасно място, когато Рети беше довела даникската небесна колесница при родното си племе.

— за това как Дуер и другите се бяха заклели да заложат живота си, за да дадат възможност на преждевремското племе… четирима човеци срещу машина убиец… залог, постигнал успех, макар и на огромна цена.

— И въпреки всички шансове, бих казала — отбеляза Джилиън Баскин, завъртя глава и се обърна към третото същество в стаята. — Разбирам, че и ти си бил там. Я ми кажи, изобщо направи ли си труда да помогнеш на Дуер и другите? Или както винаги си бил безполезна досада?

Въпреки че току-що бе разказал мрачната си история, Дуер се разсмя. Точно определение! Очевидно Джилиън Баскин разбираше нурите.

Калнокракия лежеше и се ближеше върху една стъклена витрина. Вътре имаше десетки странни предмети, осветени отзад и обозначени с надписи като съкровищата в Библоския музей. Светлина падаше и върху краката на друг екземпляр, изправен наблизо — мумия, предполагаше Дуер. Веднъж Ларк му бе показал книга със зловещи снимки на старовремски земянитски трупове, третирани по същия начин, вместо да бъдат надлежно рециклирани. Този тук приличаше малко на човек, но не беше.

Чул укора на Джилиън, Калнокракия престана да се ближе и отвърна със задъхана усмивка. Дуер отново си представи какво би могло да означава това изражение.

„Кой, аз ли бе? Ти не знаеш ли, че аз отнесох цялата битка и спасих кожите на всички, освен собствената си?“

След опита си с мулк-паяците телепати Дуер не отхвърляше вероятността това да е нещо повече от въображение. Нурът не реагираше, когато ловецът се опитваше да му говори мислено, но това не означаваше нищо.

Джилиън също бе изпробвала различни методи, за да накара нура да приказва — първо като помоли Алвин да успокои създанието с умблирани песни, после като отдели Калнокракия от младия хуун и го държа заключен в този мрачен кабинет в продължение на мидури само в компанията на древната мумия. Машината Нис беше тормозила нура на писклив диалект на галседем, често използвайки израза „скъпи братовчеде“.

— И Данъл Одзава се мъчеше да му говори — каза Дуер.

— О? И това ти се струваше странно, така ли?

Той кимна.

— Има народни приказки за говорещи нури… и други създания. Но изобщо не съм очаквал такова нещо от мъдрец.

Тя плесна с ръце по бюрото.

— Струва ми се, че разбирам.

Джилиън се изправи и започна да се разхожда назад-напред — прости движения, които изпълняваше с грацията на ловец. Напомняше му за дебнещ женски лигър.

— Ние наричаме този вид титлали. Там, откъдето идват, те постоянно дърдорят. И в известен смисъл наистина са братовчеди на Нис, тъй като тя е направена от нашите съюзници тимбримите.

— Мисля, че съм чувал за тях. Не са ли първата раса, свързала се със Земята, когато корабите ни излетели…

Джилиън кимна.

— И е страхотен късмет, че сме попаднали на тях. О, в Петте галактики има много почтени раси и кланове. Не оставяй сегашната криза да те кара да смяташ, че всички са зли или религиозни фанатици. Просто повечето от умерените съюзи са консервативни. Първо предпазливо анализират положението и действат чак след продължително обмисляне. Твърде късно, за да ни помогнат, страхувам се. Но не и тимбримите. Те са смели и верни приятели, макар много от великите кланове и институтите да ги смятат за съвсем луди.

Дуер се наведе напред, едновременно заинтригуван и объркан.

— Луди ли?

Джилиън се засмя.

— Ами да! В една легенда се разказва, че ядосана от някакви тимбримски лудории, един ден Великата сила на Вселената извикала: „Това са най-ужасните същества на света!“ Виж сега, тимбримите най-много обичат предизвикателството. Затова приели думите на Великата сила тъкмо като такова. Когато получили официален статус на патрони и разрешение да ъплифтират нови видове, те разменили две съвършено нормални клиентни раси за правото над един предразумен вид, с който никой друг не искал да има нищо общо.

— Нурите — досети се Дуер. После се поправи: — Титлалите.

— Същите. Създания, които извличат най-голяма наслада от досаждането или объркването на другите. В сравнение с тях тимбримите изглеждат сериозни. Което ни връща на нашия проблем. Как са се озовали на Джиджо и защо не говорят?

— Нашите джиджойски шимпанзета също не говорят, макар че вашата Нис ми показа движещи се картинки от Земята, на които говореха.

— Хм. Това е лесно обяснимо. Когато „Убежище“ е заминавал, за да докара предците ти тук, шимите все още не са били толкова напреднали. В този момент не е било трудно да се потисне тази дарба, така че човеците да могат да се престорят…

Джилиън щракна с пръсти.

— Разбира се. — За миг усмивката й напомни на Дуер за Сара, когато сестра му работеше върху някакъв абстрактен проблем и внезапно откриеше светлина в тунела.

— Няколко години след контакта с галактянската цивилизация лидерите на Земята разбрали, че сме навлезли в невероятно ужасен период. В най-добрия случай едва сме щели да издържим, докато научим сложните правила на това древно и опасно общество. А в най-лошия… — Тя сви рамене. — Естествено, изглеждало разумно да се застраховаме. Да посеем семе, където човечеството би могло да е в безопасност, ако се случи най-лошото.

Лицето й за миг помръкна и Дуер нямаше нужда от свръхестествена чувствителност, за да разбере. Там в космоса отвъд Измунути най-лошото наистина се беше случило, а сега, изглежда, бягащият „Стрийкър“ бе изложил на опасност и „семето“.

„Ето за какво е говорил Данъл, когато ми каза: «Човеците не са дошли на Джиджо, за да извървят Пътя на изкуплението». Имал е предвид, че сме застраховка за оцеляване… като бедните г’кеки.“

— Когато довели със себе си шимите, човеците естествено понижили интелигентността им. В случай че колонията бъдела открита, шимите можели да избегнат наказанието. Навярно дори биха могли да се слеят с гората и да оцелеят в пустошта на Джиджо, незабелязани от съдиите на великите институти.

Джилиън се завъртя, за да погледне към Калнокракия.

— Същото трябва да са направили и тимбримите! Сигурно и те тайно са се промъкнали на Джиджо. Само че, за разлика от глейвърите и другите шест раси, не са установили своя колония, а са направили планетата скривалище за… титлали.

— И също както сме направили ние с шимите, те са им отнели способността да говорят. — Дуер поклати глава. — Но тогава… — Той посочи Калнокракия.

Джилиън за миг свъси вежди.

— Раса, скрита в друга раса? Съвсем разумен титлал, който се крие сред другите? Защо не? В края на краищата, собствените ви мъдреци са пазили тайни от вас. Щом Данъл Одзава се е опитвал да разговаря с Калнокракия, това означава, че някой вече трябва да е знаел за титлалите дори през онези първи дни и през цялото време да го е криел.

Тя разсеяно протегна ръка, за да погали гладката козина на нура. Калнокракия се претърколи и й подложи корема си.

— Какъв е ключът? — попита създанието Джилиън. Някаква кодова дума ли? Нещо като тимбримски глиф на съпреживяване? Защо веднъж проговори на Нис, а после млъкна?

„И защо ме следваше през планини и пустини?“ — мислено прибави Дуер, омаян от загадката, макар че заплетеността й се съчетаваше с постоянната му клаустрофобия и предизвикваше усилващо се главоболие.

— Извинявай — прекъсна размислите на Джилиън той. — Но може ли да се върнем към въпроса, заради който дойдох при теб? Зная, че проблемите, с които се борите, са по-големи и важни от моя, и бих ви помогнал, ако можех. Но не виждам никакъв начин да променя вашите божествени неприятности със своя лък и стрели. Не те моля да излагаш на риск кораба си и съжалявам, че ти досаждам… Но ако има начин просто да ми позволите… хм… да се опитам да доплувам до брега, аз наистина имам да свърша някои неща.

В този момент титлалът отново се претърколи на крака. На тясното му лице се бе изписала очевидна изненада. Шиповете, които обикновено бяха скрити под козината зад ушите му, сега се наежиха. Дуер беше сигурен, че за миг зърна нещо да се оформя във въздуха над Калнокракия. Призрачно потрепване, което сякаш му говореше.

„Аз също — каза то, очевидно в отговор на думите на ловеца. — Имам да свърша някои неща.“

Дуер разтърка очи и с радост се избави от появилия се за миг дух, когато се появи ново видение… друг резултат на разстроената му нервна система.

Джилиън сигурно също бе забелязала явлението. Тя премигна няколко пъти, посочи вече разтревожената муцуна на Калнокракия… и избухна в смях.

Дуер я зяпна, после осъзна, че също се смее. До този момент още не беше решил как да приема красивата земянитка. Но всеки, който можеше да извади Калнокракия от равновесие по този начин, трябваше да е страхотен човек.