Към текста

Метаданни

Данни

Серия
Ъплифт (5)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
Infinity’s Shore, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
4 (× 5 гласа)

Информация

Сканиране, разпознаване и начална корекция
NomaD (2019 г.)
Допълнителна корекция
sir_Ivanhoe (2019 г.)

Издание:

Автор: Дейвид Брин

Заглавие: Брегът на вечността

Преводач: Крум Бъчваров

Година на превод: 1998

Издание: първо

Издател: ИК „Бард“ ООД

Град на издателя: София

Година на издаване: 1998

Тип: роман

Националност: американска

Редактор: Иван Тотоманов

Адрес в Библиоман: https://biblioman.chitanka.info/books/1102

История

  1. — Добавяне

Рети

Делфинският инженер й извика от херметичния шлюз на ремонтирания изхвърлен кораб.

— Хайде, Рети! Трябва да тръгваме, за да успеем за с-с-срещата!

Чучки имаше основания да е възбуден. Екзокостюмът му виеше и се разтърсваше в реакция на нервните сигнали, пратени по невралната връзка. В шлюза беше тясно — тук бе и бързоходната шейна, която трябваше да ги върне от този призрачен кораб обратно на „Стрийкър“. Ако всичко вървеше според плана, разбира се.

„Само че аз вече не участвам в този план“ — помисли си Рети.

Застанала пред Чучки от другата страна на прага, тя съблече туниката, която й бяха дали като на почетен член на екипажа. Отначало този жест й бе доставил удоволствие — докато не разбра, че земянитите са просто поредната банда неудачници.

Хвърли дрехата в шлюза и заяви:

— Кажи на доктор Баскин и другите, че им благодаря, но оттук нататък продължавам сама. Успех. Сега се махай.

В първия момент Чучки я зяпна, неспособен да се помръдне или да каже нещо. После забръмча сервомеханизмът. Екзокостюмът се раздвижи.

— Натисни бутона, „аз“! — извика Рети.

От контролната зала малкият й „съпруг“ натисна копчето, което задействаше шлюза. Вътрешният люк се затвори и прекъсна възраженията на Чучки. Скоро поредица лилави светлинки показа, че външната врата се е отворила и малкото помещение се пълни с вода.

След няколко дури тя чу шум от двигател — вече познатото ръмжене на бързоходната шейна, която беше докарала двамата тук — заглъхващ с увеличаване на разстоянието. Рети нареди на мъжкия урс да затвори външния люк и окончателно елиминира възможността Чучки да опита нещо „геройско“. Може да я смятаха за дете, но пък много делфини изпитваха мистично привличане към човешките си патрони.

„Ще се оправя. И то много по-добре, отколкото онези глупаци.“

От шлюза водеха няколко ниски коридора, но само един беше осветен от електрически крушки. Тя ги последва и се върна в контролната зала, като от време на време се задържаше да поглади някоя плоскост или да хвърли поглед в помещение, пълно със загадъчни машини. През последните няколко дни се бе грижила за този ремонтиран звезден крайцер — според Чучки, някога буюрски пощенски кораб. Макар и разнебитен, той беше един от „най-добрите“ възстановени кораби, с действаща животоподдържаща система и способност за пълно маневриране. Забележителното му състояние се дължеше на студените, стерилни води в Бунището. Издръжливите галактянски машини можеха да лежат тук, без да се променят, завинаги или докато Джиджо не ги всмучеше в себе си.

„А сега е мой — мислеше си тя, докато разглеждаше трофея си. — Имам си собствен звезден кораб.“

Разбира се, той все пак си оставаше боклук. Нямаше никакъв шанс да стигне където и да било с тази подвижна купчина отпадъци.

Но тя никога не беше имала шансове, още от раждането си в онова мръсно дивашко племе, толкова гордо с отвратителното си невежество. И особено след като бе разбрала, че предпочита да я набият за дързостта й, отколкото да е робиня на някой грубиян с гнили зъби и ум на животно.

Напоследък беше преживяла доста разочарования. Но сега виждаше общото между тях. Всичките й неуспехи се дължаха на това, че се бе доверявала на други — първо на мъдреците на Общностите, после на ротените и накрая на безпомощните земянити.

Но това вече беше в минало. Сега тя се връщаше към онова, което владееше най-добре — да разчита единствено на себе си.

Контролната зала беше широка приблизително трийсет крачки и вътре имаше десетина големи пулта с уреди. Всички бяха тъмни, освен един, набързо сглобен и свързан с кабели и импровизирани тръби. Портативният холосимулационен дисплей на пода до него показваше карта на околността на кораба.

Повечето от корабите примамки се управляваха от прости автопилоти, но няколко се движеха по по-сложен маршрут, насочвани от групи доброволци, които правеха поправки в разработената от Нис система. Интелигентността и сръчните ръце на Рети бяха помогнали на Чучки и компенсираха липсата й на опит. Тя смяташе, че честно е заслужила звездния си кораб.

— здрасти, капитан!

Единственият й спътник затанцува върху пулта. Копитата му минаваха само на милиметри от светещите бутони и ключове. Малкият урски мъжкар я поздрави с висок вой.

— ние успели! като пирати от равнините! като в легендите за лелите воини! сега сме свободни, вече няма нури. вече няма кораб, пълен с водолюбни риби!

Рети се засмя. Винаги, когато я измъчваше самота, „аз“ я ободряваше.

— а сега накъде, капитан? — попита миниатюрното създание. — откъсваме се от Джиджо? насочваме се на някое място добро и слънчево — за разнообразие?

Тя кимна.

— Това е идеята. Само че трябва да изчакаме още малко. Първо „Стрийкър“ трябваше да вземе Чучки и другите от буюрските кораби. Рети имаше впечатлението, че земянитите очакват някакви събития на брега. Но след като чу джофурския ултиматум, тя разбра — Джилиън Баскин скоро щеше да бъде принудена да действа.

„Аз им помогнах — опитваше се да се оправдае Рети. — Няма да попреча на плана им… много.

Но като цяло това няма никакво значение. Всеки знае, че ще ги взривят, когато се опитат да тръгнат. Или пък джофурите ще ги хванат като лигър галайтер.

Никой не може да ме обвинява, че се опитвам сама да се измъкна от капана.“

Ами ако все пак някой я обвинеше?

Рети се засмя на тази мисъл.

„В такъв случай могат да се помъчат да надпърдят някой трек. Този кораб си е мой и никой не може да ми го вземе!“

Щеше да се махне от Джиджо — по един или друг начин.