Дейвид Брин
Брегът на вечността (133)

Емерсън

Не искаше да се приближи до водата. Пристанището беше прекалено оживено.

Срещата му с Каа и другите приятели едва ли можеше да се нарече радостна. Той позна Брукида, Туссито и Уаттасети. Всички те, изглежда, се радваха, че го виждат, но бяха прекалено заети, за да дойдат при него.

Навярно това бе добре. Емерсън се чувстваше засрамен.

Засрамен, че не може да ги приветства с друго освен с имената им… и някоя случайно изплувала от паметта му песен.

Засрамен, че не може да им помогне в пренасянето на всевъзможни морски боклуци, в инструктирането на помощниците на Уриел и изпращането на материалите с мотрисата към върха на Маунт Гуен.

А най-много се срамуваше от провала на саможертвата си в онзи огромен космически град, направен от сняг — онзи пухкав метрополис, голям колкото слънчева система и наречен Многоизмерния свят.

О, тогава му се бе струвало толкова благородно и смело — когато потегли с отмъкнатия тенанински разузнавателен кораб, стреляйки наслуки, за да отклони вниманието и да помогне на „Стрийкър“ да избяга. Последното нещо, което видя — докато силовите полета се затваряха от всичките му страни — беше как любимият, обезобразен корпус се изплъзва през отвор в огромната ледена обвивка. И се помоли приятелите му да успеят.

„Джилиън“ — бе си помислил той. Навярно сега и тя си мислеше за него. Така, както си спомняше за своя Том.

После Старите го взеха от малкия кораб, за да сондират мозъка му, да го осакатят и да го дарят със забрава.

А после го пратиха тук.

Очертанията все още са мъгляви, но сега Емерсън вижда основната загадка.

„Стрийкър“ беше избягал на тази забравена планета, само за да попадне в капан. Поредният малшанс за екипаж, който нямаше нито минута почивка.

„Но… защо… ме… пратиха… тук?“

Тази постъпка на Старите му се струваше безсмислена. Струваше му се безумна.

За всички щеше да е по-добре, ако бе умрял, както планираше.

Наоколо се тълпеше цялото население на хуунското пристанище. Сара изглеждаше потънала в работа и прекарваше повечето си време в разговори с Уриел или разгорещено спореше със сивобрадия човешки учен, чието име Емерсън не можеше да си спомни.

Често пристигаха куриери, които носеха светлите хартиени ленти, използвани за транскрибиране на съобщенията от хелиографите. Урски пратеник допрепуска задъхан, очевидно потресен от новината, която трябваше да предаде. Избухна взрив от стъписан брътвеж, сред който Емерсън различи една-единствена, често повтаряна дума — „Библос“.

Всички бяха толкова объркани, че никой не се възпротиви, когато той пожела да се върне с мотрисата в ковачницата на Уриел. С помощта на знаци Сара му обясни, че трябва да се върне преди залез-слънце и той се съгласи. Очевидно тогава щеше да се случи нещо. Сара се погрижи Прити да го придружи.

Емерсън нямаше нищо против. Двамата с шимпанзето се разбираха добре. Бяха сродни души. Грубият хумор на Прити често го караше да избухва в смях.

„Онези рибести неща били наши братовчеди, така ли? — каза с жестове тя, като имаше предвид сериозните, потънали в работа делфини. — Надявам се, че са вкусни!“

Емерсън се засмя. Двете клиентни раси на Земята постоянно си съперничеха — сигурно почти инстинктивно.

По време на пътуването нагоре той разгледа някои от машините, осигурени от Каа и другите по искане на Уриел. Повечето изглеждаха пълен боклук — нискокачествени галактянски компютри, изскубнати от стандартни пултове, които можеха да са на стотици или милиони години. Много от тях бяха повредени от продължителния престой във водата. Но всички устройства като че ли имаха една обща особеност — бяха достатъчно ремонтирани, за да работят. Можеше да го каже, защото кабелите им бяха увити с предпазна лепенка. Иначе всички приличаха на купчина отпадъци.

Емерсън копнееше да клекне на пода и да почовърка тези неща. Прити обаче поклати глава. Имаше заповед да не му позволява. Затова той се загледа през прозореца към далечните плътни облаци, които зловещо се приближаваха от запад.

Представи си как избягва, може би в Кси, спокойното убежище, скрито сред огромна пустиня от багри. Щеше да язди коне и да свири на цитрата… може би да поправя прости, полезни оръдия, за да си заслужи хляба. Изобщо нещо, с което да се заблуждава, че животът му все още има смисъл.

Известно време тук се беше чувствал полезен — докато помагаше на Уриел да получи резултати от Залата на въртящите се дискове, но, изглежда, вече никой не се нуждаеше от него. Струваше му се, че е бреме за всички.

И щеше да е още по-лошо, ако се върнеше на „Стрийкър“. Възможността за излекуване го мамеше. Но Емерсън бе достатъчно умен, за да разбира, че перспективите не са обещаващи. Някога капитан Крейдейки беше получил подобно увреждане и корабният лекар не успя да му помогне.

Навярно у дома обаче… На Земята…

Той си представи синия глобус и красотата му го прониза в сърцето.

Дълбоко в душата си Емерсън знаеше, че никога вече няма да го види.

Мотрисата най-после стигна догоре. Настроението му за кратко се подобри — докато помагаше на чираците на Уриел да разтоварят доставките. Двамата с Прити последваха урсите и кхюините по дългия лъкатушен коридор към поток от топъл въздух. Накрая стигнаха до голяма подземна пещера с отвор, който гледаше на север. През него се виждаха далечни цветове, които му напомниха за Спектралния поток.

Наоколо бързаха работници. Емерсън видя г’кекски групи, които съшиваха огромни парчета здрав лек плат. Забеляза урси, които внимателно нагласяваха ръчно направени клапи, докато сиви кхюини огъваха със силните си щипци тръби. Първият от многото очакващи балони вече се надуваше с горещ вулканичен въздух.

Емерсън наблюдаваше кипящата дейност, после върна поглед към донесените от делфините отпадъци.

И на лицето му бавно плъзна усмивка.

За огромно негово задоволство урските ковачки, изглежда, се зарадваха, когато безмълвно им предложи помощта си.