Дейвид Брин
Брегът на вечността (15)

Алвин

Може би се дължеше на сгъстената атмосфера, която дишахме, или на непрестанното бръмчене на вибриращите двигатели. Или пък на пълния мрак навън, който оставяше впечатление за невероятна дълбочина, по-голяма от онази, на която бедната малка „Ууфонска мечта“ попадна в търбуха на това гигантско метално морско чудовище. Един-единствен лъч — неизмеримо по-силен от онзи на миниатюрната ни подводница — пронизваше чернотата и разкриваше сцени, по-страшни и от най-фантастичните ми кошмари. Дори буйното въображение на Верн, Пукино или Мелвил не беше успяло да ме подготви за онова, което се виждаше в този блуждаещ кръг, докато плавахме през подводен каньон, покрит с всевъзможни древни отпадъци. Тук бяха струпани накуп толкова много страхотни неща, че…

Признавам, че съм объркан. Според текстовете по англическа литература има два основни начина, по които писателят може да опише непознати предмети. Единият е да класифицира гледките и звуците, мерките, пропорциите, цветовете — да каже, че този предмет е направен от групи огромни кубове, свързани с прозрачни тръби, а онзи напомня за грамадна сфера, отворена от едната страна и влачеща смачканите си вътрешности като блестяща лента, като знаме, което някак си се противопоставя на времето и морските течения.

О, мога да подредя думите и да представя красиви картини, но този метод в крайна сметка не се оказа успешен, защото не можех да определя на какво разстояние се намират тези неща! Очите ми напразно търсеха опорни точки. Някои предмети — пръснати по тинестата панорама — ми се струваха толкова огромни, че в сравнение с тях гигантската ни подводница изглеждаше мъничка, като рибка сред ято великански змиорки. Що се отнася до цветовете, въпреки прожектора водата обагряше всичко в смъртоносно синкавосиво. Подходяща окраска за саван на това място на леденостудена смърт.

Друг начин да опиша неизвестното е да го сравня с неща, които вече познавате… само че този метод се оказа още по-неподходящ! Дори Хък, която открива сходство в абсолютно непонятни за мен предмети, смаяно зяпаше с четирите си очни стълбчета огромните камари древни останки.

О, някои от нещата внезапно разпознавахме — например когато прожекторът се плъзна по редове от прозорци, издънени подове и разбити стени. Натрупани на хаотична планина, много от потъналите кули лежаха с върха надолу или дори пронизвайки се. Заедно те образуваха град, по-голям от всеки, за който бях чел даже в писанията за стари времена. И все пак някой го беше изскубнал целия из основи и го бе потопил тук, за да бъде преобразен по единствения начин, по който могат да се преобразяват такива неща — в огнената утроба на майка Джиджо.

Спомних си някои книги от земната епоха на Решимостта, когато човеците отпреди контакта самостоятелно решавали как да се развиват по-нататък и да спасят своя роден свят след вековете на използването му като помийна яма. В „Случаят на полуизядения клонинг“ на Алис Хамет убиецът успява да избегне обвинение в убийство, само за да получи десетгодишна присъда за изхвърляне на доказателства в морето! В онези дни човеците не правели разлика между цепнатините на бунищата и океанското дъно като цяло. Изхвърлянето си било изхвърляне.

Чувствах се странно да виждам невероятния, покрит с отпадъци пейзаж от две гледни точки. Според галактическия закон това беше свещена част от самосъхранителния цикъл на Джиджо — картина на благочестива грижовност. Но тъй като бях израснал с човешки книги, можех да сменя перспективата и да открия скверност, място на ужасен грях.

„Градът“ остана зад нас и ние продължихме да зяпаме странни форми, непознати величествени предмети, устройства, създадени от цивилизация на звездни богове, неподдаващи се на разбиране от обикновени прокълнати смъртни. От време на време зървах проблясъци в мрака извън блуждаещия лъч — мълнии сред руините, сякаш тук-там стари сили продължаваха да действат и да хвърлят искри като избледняващи спомени.

Шепнехме си и всеки от нас се връщаше към онова, което познаваше най-добре. Ур-ронн размишляваше за природата на материалите, от какво са направени нещата или какви функции са изпълнявали. Хък се кълнеше, че вижда надписи, всеки път, щом прожекторът се плъзнеше по върволица подозрителни сенки. Клещовръх настояваше, че всичко това били звездни кораби.

Бунището приемаше догадките ни по същия начин, по който се отнасяше и към всичко останало — с търпеливо безсмъртно мълчание.

Някои огромни предмети вече бяха потънали дълбоко в тинята и отгоре се виждаха само върховете им. „Именно тук океанската плоча на Джиджо рязко се спуска под Склона и привлича кората, тинята и всичко друго към магмата, която подхранва къкрещите вулкани — казах си аз. След време всички тези могъщи неща ще се превърнат в лава или в скъпоценна руда, за да бъдат използвани от някоя бъдеща раса наематели на този свят.“

Това ме накара да се замисля за платнохода на баща ми и за опасните пътувания, които той предприемаше, за да превозва сандъци със свещени отпадъци, пращани от всяко племе на Шестте като частично изкупление за греховете на предците ни. С ежегодни ритуали всяко селище пресява част от земята, пречиства я от буюрски останки и от нашето собствено замърсяване.

„Петте галактики могат да ни накажат, че живеем тук. И все пак ние спазваме закони и сме верни на Свитъците.“

Хууните пеят историята за Фу-уфяуо, капитан на отпадъчен кораб, който един ден видял, че се задава буря, и изхвърлил товара си преди да стигне до тъмносините води на Бунището. Бъчви и контейнери се изсипали далеч от преобразяващата цепнатина и се пръснали по плиткото морско дъно, за да осквернят място, което не се променяло и възобновявало. За наказание Фу-уфяуо бил завързан и отведен в Равнината на острия пясък, за да прекара остатъка от дните си в куха дюна, пиейки достатъчно зелена роса, за да остане жив, но не и за да поддържа душата си. След време сърдечният му прешлен бил смлян на прах и пръснат в пустинята, където водата нямало да измие прашинките и отново да ги пречисти.

„Но това е Бунището — помислих си аз, като се мъчех да проумея чудото. — И ние сме първите, които го виждат… Освен фувнтусите. И всичко останало, което живее тук долу.“

Усетих, че се уморявам. Въпреки шината и патериците, болката в гърба ми постепенно се усилваше. И все пак ми беше трудно да се откъсна от леденостудения илюминатор.

Като следвахме лъча на прожектора в подводния мрак, ние се спуснахме сякаш в минна шахта към нещо като купчина скъпоценности — блестящи предмети с форма на игли, сплеснати глобуси, лъскави палачинки или валчести цилиндри. Скоро над нас се извиси грамадна искряща камара, по-широка от „Ууфонска мечта“ и по-голяма от вулкана Гуен.

— Това вече определено са кораби! — заяви Клещовръх и посочи с щипката си. Притиснати към стъклото, всички зяпахме грамадите от тръби, сфери и цилиндри, много от които с роговидни израстъци, напомнящи на бодли на уплашен скален ленивец.

— Това трябва да са вероятностните звездни кораби, използвани за пътуване между галактики — заключи Хък на основата на жадно поглъщаните от нея разкази за епохата на „Убежище“.

— Вероятностни фланци — на галактически шест я поправи Ур-ронн. В техническите въпроси тя бе далеч пред нас с Хък. — Май сте прави.

Нашият кхюински приятел се подсмихна доброволно, когато прожекторът освети една от грамадните купчини заострени предмети. Скоро всички познахме очертанията, описвани в древните текстове — товарни, куриерски, пощенски кораби и крайцери — изоставени много отдавна.

Когато се понесохме към планината изхвърлени космически машини, бръмченето на двигателя малко утихна. Дори най-малкият от тези кораби бе толкова по-голям от металните фувнтуси, колкото възрастен трек от птича курешка.

— Чудя се дали в тази купчина е някой от корабите на предците ни — замислено каза Хък. — Нали знаете, онези, които са докарали основателите ни. „Ладду кек“ или „Убежище“.

— Налко вероятно — изфъфли на англически Ур-ронн. — Недей завравя, че сне в Цефнатината. Това е сано страничен каньон от Вунището. Фредците ни сигурно са фотофили коравите си в главната цефнатина, където са и фовечето вуюрски останки.

Тази мисъл ме накара да премигна. „Това — страничен каньон? Малко разклонение на Бунището?“

Разбира се, тя беше права! Но това пораждаше потресаващ образ. Какви ли колосални количества останки можеха да са изхвърлени през вековете в главната цепнатина! Не бе чудно, че благородните галактяни оставяха световете на угар в продължение на десет или повече милиона години. На планетите сигурно им трябваше много време да смелят всички създадени от разумни същества неща и да ги стопят в природна материя.

Помислих си за отпадъчния кораб на баща ми, за проскърцващите му мачти и за трюма, пълен със сандъци с всичко онова, което изгнаниците не могат да рециклират. След две хиляди години всички останки, които ние, преждевремците, пращахме в Бунището, нямаше да могат да се сравняват дори само с една от тези планини изхвърлени звездни кораби.

Колко ли богати са били буюрите и другите богове, за да потопят такива съкровища! Някои от изоставените кораби изглеждаха достатъчно големи, за да погълнат всяка къща, хута или колиба, построени от Шестте раси. Виждахме тъмни портали, кулички и стотици други детайли и болезнено осъзнавахме факта, че тези мрачни чудовища са потопени тук, за да почиват в мир. Сънят им не биваше да бъде смущаван от такива като нас.

Стремглавото ни спускане към планините от мъртви кораби започна да става обезпокояващо. Дали някой от другите усещаше, че се движим ужасно бързо?

— Може би това е техният дом — предположи Клещовръх, докато се носехме към изкривена овална развалина, голяма наполовина колкото „Ууфонска мечта“.

— Може би фувнтусите са направени от части от стари машини, които са били изхвърлени тук — допусна Хък. — И сами са се сглобили от отпадъците? Както този кораб е от всякакви останки…

— Навярно са вили слуги на вуюрите — прекъсна я Ур-ронн. — Или раса, живяла тук още фо-рано. Или нутанти, като в онази история от…

— На някого от хрумвала ли му е най-простата мисъл? — намесих се аз. — Че може просто да са като нас?

Приятелите ми се обърнаха и ме погледнаха, а аз свих рамене.

— Възможно е фувнтусите също да са преждевремци. Не ви ли е идвало наум?

Отговориха ми озадачените им лица. Със същия успех бих могъл да допусна, че домакините ни са нури.

Е, никога не съм претендирал, че мисля бързо, особено когато изпитвам такива болки.

Нямахме никаква представа за разстояние и не можехме да определим нито перспективата, нито скоростта, с която се движим. Хък и Клещовръх нервно мърмореха, докато подводницата ни се спускаше към планината кораби на заден ход.

Всички подскочихме стреснато, когато една огромна плоча от корозирал метал се плъзна настрани само няколко дури преди да се блъснем в нея. Вмъкнахме се в отвор, зейнал сред грамадата отпадъци, и се запромъквахме по тунел от корпуси на космически кораби, пробиващ фантастичната купчина междузвездни останки.