Към текста

Метаданни

Данни

Серия
Ъплифт (5)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
Infinity’s Shore, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
4 (× 5 гласа)

Информация

Сканиране, разпознаване и начална корекция
NomaD (2019 г.)
Допълнителна корекция
sir_Ivanhoe (2019 г.)

Издание:

Автор: Дейвид Брин

Заглавие: Брегът на вечността

Преводач: Крум Бъчваров

Година на превод: 1998

Издание: първо

Издател: ИК „Бард“ ООД

Град на издателя: София

Година на издаване: 1998

Тип: роман

Националност: американска

Редактор: Иван Тотоманов

Адрес в Библиоман: https://biblioman.chitanka.info/books/1102

История

  1. — Добавяне

Ларк

С домотъкана риза и панталони високият звезден господар беше не по-малко внушителен, отколкото в старата си черно-сребриста униформа. Яките ръце и клиновидното тяло на Ран изкушаваха да си представяш невероятни неща… като например да го изправиш в състезание по борба срещу напълно развит хуун.

„Това може да го лиши от надменността му — помисли си Ларк. — В този тип няма нищо, което принципно да го прави нещо повече. — Физиката и високомерното поведение на Ран бяха плод на същата технология, дала на Линг красота на богиня. — И аз бих могъл да съм толкова силен — и да живея триста години, — ако не се бях родил в тази окаяна пустош.“

Ран говореше англически със силен даникски акцент и заваляше думите също като ротенските си господари.

— Услугата, която искаш, е едновременно опасна и нелепа. И защо изобщо трябва да ви помагам?

Пазен от воини от опълчението, звездният мъж седеше в една пещера над платото Дуден. Камуфлажните рампи се сливаха със заобикалящата ги гора под покривала от мъглоплат. Далечните хребети зад г’кекското селище сякаш се вълнуваха, когато огромните бамбукови гори се олюляваха от вятъра. От геотермалните отвори до пещерата се издигаше пара, която скриваше пленника от галактянските уреди — или поне така се надяваха мъдреците.

Пред Ран имаше купчина инфоплочки, носещи знака на Галактическата библиотека — същите онези кафяви плоски предмети, които Ларк и Утен бяха открили в разрушената даникска станция.

— Мога да ти изредя няколко причини — изръмжа биологът. — Половината кхюини, които познавам, са болни или умират от някакъв гаден бацил, пуснат от вас, копелета такива…

Ран презрително махна с ръка.

— Това е твое предположение.

В гърлото на Ларк беше заседнала буца от гняв. Въпреки всички уличаващи доказателства, Ран упорито отхвърляше възможността за създадени от ротените геноцидни вируси. „Твоята хипотеза е напълно абсурдна — бе казал той. — Тя категорично противоречи на добрия характер на нашите господари.“

Отначало Ларк реагира с удивление. „Добър характер ли?“ Нима Ран не присъстваше, когато нещастният портретист Блур беше фотографирал ротенско лице без маската му и Ро-кенн заповяда на роботите си безмилостно да убият всички наоколо?

Не постигна нищо и като повтори точка по точка обвиненията, които бе изложил на Линг. Едрият мъж се отнасяше с прекалено презрение към всичко джиджойско, за да обърне внимание на логични аргументи.

„Или пък е участвал във всичко това и сега отричането е единствената му защита.“

Линг мрачно седеше на пънче от сталагмит, неспособна да погледне в очите бившия си командир. Бяха потърсили помощта на Ран едва след като тя не успя да прочете откритите архиви със собствената си инфолупа.

— Добре — започна отново Ларк. — Щом справедливостта и милостта не могат да те убедят, може би ще помогнат заплахите!

Дрезгав смях от страна на едрия мъж.

— Да не би да имаш излишни заложници, млади варварино? Разполагате само с нас тримата, за да ви пазим от огъня. Заплахата ти не е убедителна.

— Положението се промени, Ран. Преди се надявахме да ви разменим срещу отстъпки. Сега ротенският кораб и вашите другари са затворени в балон. И ще преговаряме не с твоите господари, а с джофурите. Мисля, че когато ви предадем на тях, те няма много да се загрижат за видимите поражения по тялото ти.

Лицето на Ран беше абсолютно безизразно. Ларк прие това за напредък.

— Моля те — намеси се Линг. — По този начин няма да постигнеш нищо. — Тя се изправи и се приближи до даникския си колега. — Ран, възможно е да се наложи да прекараме остатъка от живота си с тези хора или да понесем онази участ, която ни готвят джофурите. Лекарството може да заглади отношенията ни с Шестте. Техните мъдреци обещаха да ни простят, ако бързо открием средство срещу болестта.

Безмълвната гримаса на Ран не се нуждаеше от рюкски превод. Той не желаеше прошката на мъдреците.

— Помисли и за фотограмите — продължи Линг. — Ти си от Вътрешния даникски кръг, така че може и преди да си виждал истинските лица на ротените. Но аз бях шокирана. Тези фотографски изображения очевидно дават на местните джиджойци известно преимущество. От вярност към нашите госпо… към ротените, трябва да помислиш и за това.

— И на кого ще покажат снимките си? — подсмихна се Ран. После хвърли поглед към Ларк и изражението му се промени. — Всъщност вие не бихте…

— Да ги дадем на джофурите ли? Защо да си правим труда? Те могат да отворят вашия звезден кораб когато си поискат и да направят пълна дисекция на господарите ви. Разбери, Ран, вече няма никаква полза от маскировка. Джофурите здраво са увили пръстените си около вашите господари.

— Около любимите патрони на цялото човечество!

Ларк сви рамене.

— Истина или не, това не променя нищо. Ако поискат, джофурите са способни да обявят анатема на ротените в целите Пет галактики. И последствията може да са катастрофални.

— Ами вашите Шест раси? — разпалено попита Ран. — Всички вие също сте престъпници. Ще бъдете наказани — не само човеците и другите, които живеете тук, но и родните клонове на всички видове из целия космос!

— Да — кимна Ларк. — Но ние винаги сме го знаели. Израснали сме с чувството на вина. То обагря цялостните ни възгледи за живота. — Той се усмихна. — Но се чудя дали оптимист като теб, въобразяващ си, че го очаква велика съдба, може да се примири със загубата на всичко, което познава и обича.

Лицето на даника най-после помрачня.

— Ран — настоя Линг, — трябва да допринесем за общата кауза.

Той я изгледа иронично.

— Без разрешението на Ро-кенн ли?

— Той не е тук. Дори Ларк не знае къде е. Така или иначе, вече съм убедена, че трябва да помислим какво е най-добро за човечеството… за Земята… без ротените.

— Не е възможно да мислим за едното без другото!

Тя сви рамене.

— Тогава да постъпим прагматично. Ако помогнем на джиджойците, те ще направят същото за нас.

Едрият мъж скептично изсумтя. Но след няколко дури леко подритна инфоплочките и каза:

— Добре. Но това не е от библиотеката на станцията. Щях да позная цветните глифове. Вече си се опитвала да получиш достъп, така ли?

Линг кимна.

— Е, може би аз ще имам по-добър шанс.

Той отново погледна Ларк.

— Знаеш какъв риск поемаш щом включа лупата си, нали?

Биологът кимна. Лестър Камбъл вече му беше обяснил. Най-вероятно гейзерите и микротрусовете, постоянно пулсиращи под Ръбатата планина, щяха да скрият дигиталната информация, отделена от малкото устройство, но…

„И все пак, за да са сигурни, всички колонии — от г’кеките и глейвърите до урсите и човеците — са потопили тайнокорабите си в Бунището. Не е запазен нито един компютър. Предците ни сигурно са смятали тази опасност за съвсем реална.“

— Няма нужда един преждевремец да ти чете лекция за риска — каза той. — Известно ни е, че животът ни зависи от постоянно търкалящия се зар на Ифни, а не от собствените ни победи. Нашата цел е да отложим поражението колкото се може повече.

 

 

Храната им донесе Джими — един от блажените, живеещи в светилището на изкуплението, жизнерадостен младеж, едър почти колкото Ран, но с много по-благодушно поведение. Освен това той донесе на Ларк писмо от мъдрец Камбъл. Пратеничеството при джофурите пристигнало на Поляната на Събора с надеждата да установи контакт с последните нашественици.

Ръкописният текст завършваше с въпроса:

„Някакъв напредък?“

Ларк сбърчи лице. Нямаше представа какво означава в този случай „напредък“ и освен това се съмняваше, че изобщо е постигнал такъв.

Линг помогна на Ран да вкара бежовите плочки в инфолупата, която му върнаха за целта.

В книгите от дните преди „Убежище“ се разказваше за дигиталния свят — царство на безчет измерения, възможности и корелации, в което всяка симулация можеше да придобие осезаема реалност. Разбира се, описанията оставаха неразбираеми поради липсата на практически опит. „Но аз не съм като прословутия островитянин, смаян от пушките и компаса на капитан Кук. Имам свои концепции, разбирам малко от математика, имам представа за възможното.“

Поне така се надяваше Ларк.

После се разтревожи, че даниките могат да го изиграят. Да се престорят, че се сблъскват със затруднения, за да печелят време.

Нямаше какво да губи. Утен щеше да умре, после и други хитинови приятели. Нещо повече, от крайбрежието се носеха слухове за хуунски селяни, които гъгнели и хриптели с напукани от странна болест гръклянни торбички.

„Я се стегни! — мислено се укори той. — Какво му е трудното да използваш компютърен показалец, за да потърсиш нещо?“

Ран захвърли инфоплочката и възкликна:

— Шифрована е!

— Така си и мислех — рече Линг. — Но смятах, че ти, като член на Вътрешния…

— Дори на нас не ни казват всичко. Аз зная в общи линии кода на ротените, но този тук е различен. — Той се намръщи. — Но ми е някак познат.

— Можеш ли да го разшифроваш? — попита Ларк, взрян в хаоса от носещи се символи.

— Не и с тази примитивна лупа. Трябва ни нещо по-голямо. Истински компютър.

Линг се изправи и погледна многозначително Ларк. Но го остави той да вземе решението.

— Хр-рм — изсумтя Ларк. — Струва ми се, че ще мога да го уредя.

 

 

Под близките дървета се упражняваше смесена рота от опълчението. Бойните краски придаваха на воините храбър вид. Но Ларк видя съвсем малко яки кхюини — петоногата бронирана гвардия на джиджойската бойна мощ.

Като един от неколцината живи джиджойци, летели на борда на чуждоземска машина и лично видели уредите на пришълците, Ларк знаеше каква случайност е била победата в Битката на Поляната — където копията, арбалетите и пушките бяха надделели над пътуващите сред звездите богове. Този невероятен късмет нямаше да се повтори. И все пак имаше основания да продължат обучението. „Това ангажира времето на доброволците и не им позволява да разпалят старите си вражди. Каквото и да се случи — независимо дали се покорим със сведени глави пред окончателната присъда, или загинем в битка — не можем да си позволим да бъдем разединени.“

Лестър Камбъл ги посрещна в палатка, разпъната до клокочещ горещ извор.

— Поемаме риск като правим това — каза мъдрецът.

— Имаме ли друг избор? — попита Ларк и прочете отговора в очите на Лестър.

„Можем да оставим Утен и безброй други кхюини да умрат, ако това е цената, която трябва да платим за живота на другите.“

Ларк не можеше да търпи статуса си на мъдрец. Мразеше начина, по който се очакваше да разсъждава — да обмисля компромиси, които те омърсяват, както и да ги погледнеш.

— Поне можем да опитаме — въздъхна Камбъл. — Съмнявам се, че устройството изобщо ще се включи.

Върху груба дървена маса човешките и урски помощници на Камбъл сравняваха няколко лъскави предмета с древни илюстрации. Ран удивено гледаше уредите, донесени от брега на далечното киселинно езеро.

— Но аз си мислех, че сте изхвърлили всичките си дигитални…

— Така е. Нашите предци са ги изхвърлили. Тези предмети са останали от буюрите.

— Невъзможно. Буюрите са си заминали преди половин милион години!

Ларк накратко му разказа историята — за лудия мулк-паяк с мания за колекциониране. Създание, предназначено да разрушава, прекарало хилядолетия в запечатване на съкровища в пашкули от втвърдено време.

С цената на денонощни усилия трекските алхимици бяха открили смес за разтваряне на златистите обвивки и бяха върнали съдържанието им в реалния свят. „Какъв късмет, че тези специалисти се случиха наблизо“ — помисли си Ларк. Уморените треки стояха настрани и изпускаха жълта пара от синтезиращите си пръстени.

Ран поглади един от предметите — черен трапецоид, очевидно по-голям братовчед на неговата портативна инфолупа.

— Енергийните кристали изглеждат негентропични и невредими. Знаете ли дали още работи?

Ларк сви рамене.

— Познат ли ти е този тип устройства?

— Галактянската техника е сравнително стандартна, макар че човеците не са съществували като такива, когато е било създадено това нещо. Този модел е по-съвършен от онези, които съм използвал, но… — Небесният човек седна пред древната машина и натисна една от изпъкналостите й.

От устройството внезапно бликнаха струи светлина, които стигнаха почти до тавана. Върховният мъдрец и групата му отскочиха назад. Урските ковачки изсумтяха и усукаха дългите си шии, а човешките техници незабелязано започнаха да правят жестове, за да отблъснат злите сили.

„Нашата образованост е на изключително ниско равнище дори при личните помощници на Камбъл.“

— Буюрите са говорили предимно на галактически три — каза Ран. — Но галдве е почти универсален, така че първо ще опитаме с него.

Той премина на този синкопиран код, като изричаше прещраквания, пропуквания и пъшкания толкова бързо, че Ларк скоро не бе в състояние да следи тайнствения диалект на компютърните команди. Ръцете на звездния бог се движеха сред носещите се във въздуха образи. Линг се присъедини към опитите му и се пресягаше да хваща нищо не означаващи за Ларк псевдообекти, като отхвърляше всички, които не й се струваха важни, за да даде на Ран място за работа. Скоро въздухът се проясни и в него останаха да се носят група дванайсетостени, по чиито страни пробягваха символи.

— Буюрите са били добри програмисти — отбеляза на галшест Ран. — Макар че основната им страст са били биологичните изобретения, не са били боси и в дигиталните изкуства.

Ларк хвърли поглед към Лестър, който беше минал от другата страна на масата и редеше върху нея пирамида сетивни камъни — купчина блестящи опали. Мъдрецът нервно потропваше с крак и следеше за каквато и да било искрица предупредителен огън.

Опълченската рота отвън бе изчезнала. И правилно. Никой със здрав разум не би останал близо до тях.

Ран измърмори проклятие.

— Надявах се, че машината ще разпознае особеностите на кода, ако е стандартен търговски шифър, масово използван в Петте галактики — изръмжа Ран. — Или че може да има специфики, характерни за дадена раса или съюз. Компютърът обаче казва, че използваният в тези инфоплочки криптографски подход не му е известен. Техниката на шифроване била… новаторска.

Ларк знаеше, че сред великите стари звездни кланове този термин се смята за малко обиден.

— Възможно ли е да е система, разработена след като буюрите са напуснали Джиджо?

Ран кимна.

— Половин еон е доста време даже според галактянски-те стандарти.

— Ами ако кодът е земянитски? — обади се Линг.

Ран я погледна, кимна и премина на англически.

— Това може би обяснява смътната му познатост. Но защо им е на ротените да използват земянитски код? Нали знаеш какво е мнението им за вълконската технология?

— Ран — прекъсна го Линг. — Тези плочки може да не са принадлежали на Ро-кенн или Ро-пол.

— А на кого тогава? Казваш, че изобщо не си ги виждала. Аз също. Остава…

Той премигна, после удари с тежкия си юмрук по дървената маса.

— Трябва да разгадаем това нещо! Линг, предлагам да използваме цялата енергия на машината, за да открием ключа.

Ларк пристъпи напред.

— Сигурен ли си, че е разумно?

— Нали търсиш лекарство за болестта на приятелите си? Е, джофурският крайцер лежи върху развалините на нашата станция, а собственият ни кораб е негов пленник. Това може да е единственият ви шанс.

Ран очевидно имаше друга причина за това внезапно усърдие. И все пак явно всички искаха едно и също — засега.

Лестър изглеждаше недоволен, но кимна и се върна при сетивните си камъни.

„Правим го заради теб, Утен“ — помисли си Ларк и отстъпи крачка, защото пространството над праисторическия компютър се изпълни с образи. Безброй глифове и символи се сблъскваха като снежинки в арктическа виелица. Буюрската машина използваше изумително мощния си дигитален интелект, за да реши сложната загадка.

Докато Ран работеше сред въртопа от знаци, лицето му изразяваше бясна ярост. Негодуващ гняв, който можеше да се дължи на една-единствена причина.

Предателство.

 

 

Изтече цяла мидура преди древният компютър да съобщи предварителните резултати. Дотогава Лестър Камбъл вече се беше изтощил. Туниката му бе подгизнала от пот, дъхът му хриптеше. Но мъдрецът не искаше да позволи някой друг да поеме наблюдението на сетивните камъни.

— Нужно е продължително обучение, за да усетиш предупредителните сияния — поясни той. — В момента, ако погледна по точно определен начин, едва мога да различа слаб блясък в пролуката между два от най-долните камъни.

„Продължително обучение ли?“ — зачуди се Ларк като се взря в крехката пирамида и веднага долови слабо сияние. Напомняше пламъка, облизващ съда, в който се вари мъртъв трек по време на подготвянето му за завръщане в цикъла на Джиджо.

— Някой ден — продължи Камбъл, — ако имаме време, ще те научим да усещаш пасивния резонанс, Ларк. В този случай той е предизвикан от джофурския боен кораб. В момента огромните му двигатели почиват на четирийсет левги оттук. За съжаление дори това поражда достатъчен шум, за да скрие други смущения.

— Какви например?

— Например друга група гравитационни репулсори… които се приближават.

Ларк мрачно кимна. Подобно на богат урски търговец с два съпруга в люпилните си торбички, големите звездни кораби носеха по-малки — войнствени и бързи, — които да пращат на смъртоносни задачи. Това беше основната опасност, от която се страхуваше Лестър.

Младият биолог помисли дали да продължи да наблюдава работата на двамата даники, които призоваваха софтуерни демони в търсене на математически ключ. Но каква полза да зяпа неразбираемото? Вместо това се наведе към камъните — знаеше, че всеки проблясък е ехо на титанични сили като онези, които движеха слънцето.

Известно време не усещаше нищо повече освен бледосинкавия пламък. Но после започна да забелязва друг ритъм, синхронен с нямото сияние. Източникът пулсираше близо до гръдния му кош над туптящото му сърце.

Той плъзна ръка в туниката си и стисна своя амулет — парчето от Светото яйце, което висеше на кожен ремък. Беше топло. Ритъмът като че ли се усилваше с всяка изтекла дура и болезнено отекваше в ръката му.

„Какво общо би могло да има Яйцето с двигателите на галактянски крайцер? Освен общата си решимост да ме измъчват, докато умра?“

Сякаш отдалеч чу гневния вик на Ран. Едрият даник удари по масата и едва не прекатури камъните.

Камбъл отиде да види какво става. Но Ларк не можеше да го последва. Чувстваше се прикован от сила, която се разпространяваше нагоре по ръката му. Опипа гърдите си, после раздвижи присвитите си крака.

— Ъх-хъхннн…

Опита се да проговори, но думите му убягваха. Сякаш беше лишен от воля да се помръдне.

Година след година се бе стремил да направи онова, което други поклонници постигаха без усилие — единение с дара на Джиджо, с Яйцето, онова загадъчно чудо. На някои то даваше блаженство — напътствени мотиви, дълбоки и силни. Утеха за трудностите на изгнанието.

Но никога на Ларк. Никога на грешника.

Досега.

Но вместо покой изпитваше горчива болка, пареща в устата му като стопен метал. Тъпанчетата му дращеха, сякаш през тясна тръба се опитваха да прекарат голяма скала. Празнотите в сетивните му възприятия бяха като вакуумната бездна между планети. Скъпоценните камъни бяха луни, изящно докосващи се една друга.

Пред хипнотизирания му поглед от мекото сияние израсна издутина като пъпка от розов храст. Тя се раздвижи, отдели се от родителя си и запълзя по повърхността на един от камъните, прехвърли се на друг и постепенно продължи нагоре.

Движението едва се забелязваше. Без изострената си чувствителност Ларк може би нямаше да го види.

„Нещо идва.“

Но можеше да реагира само с каталептично гърголене.

Зад него се разнесоха нови яростни проклятия — Ран беснееше от някакво откритие. Около побеснелия чуждоземен се движеха фигури… Лестър и стражите от опълчението. Никой не обръщаше внимание на Ларк.

Той отчаяно търсеше центъра на волята си. Онази част, която заповядва на крака да крачи, на окото да се върти, на гласа да произнася думи. Но душата му сякаш беше пленена от безцветната топка огън, която плавно се издигаше нагоре.

След като вече бе привлякъл вниманието му, блясъкът не искаше да го пусне.

„Това ли искаш? — полумолитвено, полуукорително попита Яйцето той. — Ти ми показа опасността… но сега не ми позволяваш да предупредя за нея?“

Дали изтече още една дура — или десет, — докато искрицата се изкачваше по следващия камък? С тихо пращене тя прехвърли нова пролука. Още колко трябваше да измине, за да стигне върха? Каква ли скриваща небето сянка щеше да мине над тях, когато се случеше това?

Внезапно в полезрението на Ларк наистина попадна огромен силует. Гигантска сферична форма, грамадна и замъглена за хипнотизирания му, нефокусиран поглед.

После от фигурата се разнесе глас:

— Хм… мъдрец Куулън?… Добре ли сте?

Ларк безмълвно зовеше човека по-близо. „Точно така, Джими. Още мъничко наляво…“

С облекчаваща внезапност пламъчето изчезна, скрито от кръглото лице на Джими Блажения — Джими Идиота, — на което беше изписано тревожно изражение. Младежът докосна покритото с пот чело на Ларк.

— Да ви донеса ли нещо, мъдрецо? Малко вода?

Освободен от хипнотичния капан, Ларк най-после откри волята си… да чака на същото място, където я държеше винаги.

— Ъхххх…

Той дълбоко си пое дъх. Болка изпълни вцепененото му тяло, но Ларк я сподави и си наложи да произнесе две прости думи.

— … всички… вън!