Дейвид Брин
Брегът на вечността (95)

Нило

Битката за Доло включваше и по-важни въпроси, но основното, което се реши, беше кой ще спи на закрито тази нощ.

Повечето от воините бяха или съвсем млади, или много стари.

При победа победителите печелеха пепел.

При загуба победените продължаваха напред с песен.

Подпомагани от няколко кхюински съюзници, занаятчиите започнаха битката срещу равните им по численост фанатични последователи на Джоп Ревнителя. И двете страни бяха яростни, решителни и зле въоръжени с тояги и сопи. Всички мъже, жени и кхюини на възраст за бой бяха в опълчението, отнесли със себе си сабите и другите оръжия.

Въпреки това беше истинско чудо, че в схватката не загина никой.

Събраха се около селското дърво за срещи в потна, хаотична тълпа, като се блъскаха и замахваха към мъжете, които бяха техни приятели и съседи, вдигайки врява, заглушаваща безплодните заповеди на водачите им. Така можеше да продължи докато всички не рухнеха от изтощение на земята, но конфликтът внезапно се реши, когато едната страна получи неочаквани подкрепления.

Облечени в кафяви дрехи мъже се спуснаха от надвисналите клони на гарувата гора, в която градините от тучен, богат на протеин мъх създаваше уникална ниша за сръчните човешки фермери. Внезапно обкръжени и превъзхождани по численост, Джоп и неговите последователи се обърнаха и избягаха от покритата с останки долина.

— Ревнителите отидоха прекалено далеч — каза един възрастен дървесен фермер, за да обясни защо хората му са нарушили неутралитета си. — Даже да имаха извинение да взривят бента без нареждане от мъдреците… първо трябваше да предупредят бедните кхюини! Убийството, извършено в името на благородна цел, пак си остава престъпление. Това е прекалено висока цена за следването на Пътя.

Нило все още не можеше да си поеме дъх, но Ариана Фу благодари от името на занаятчиите и каза:

— Във водите на Бибур вече се проля достатъчно кръв. Отдавна е време съседите да се помирят и да излекуват тези рани.

Въпреки че не можеше да стане от инвалидната си количка, по време на кратката схватка Ариана беше струвала колкото десет воини дори без да нанесе нито един удар. Известният й статус на бивш върховен мъдрец на човешкия клан означаваше, че никой не смее да й се изпречи. Тя се бе движила из тълпата и битката навсякъде прекъсваше, само за да се възобнови след преминаването й. Всъщност именно присъствието й беше убедило фермерите да се спуснат от гарувите върхари и да помогнат.

Никой не се втурна да преследва силите на Джоп, които се оттегляха с канута и импровизирани салове на отсрещния бряг на Бибур. Там те се събраха и започнаха да напяват откъси от Свещените свитъци.

„И така, Доло е отвоюван“ — помисли си Нило, макар че не се радваше на триумфа. Дървоядката беше мъртва, а също Джоби и половината от чираците на Нило. Хартиената му мелница вече я нямаше, нямаше ги и бента и кхюинското гнездо и битката се бе водила най-вече за да решат кой ще се подслони в оцелелите жилища.

Около трекския аптекар в един глинест участък, покрит с листа, организираха импровизиран лазарет. Известно време Нило шиеше рани с изварен конец и превързваше наред — и другарите, и противниците си.

Скоро по въздушния път — въжените мостове, пресичащи гората във всички посоки — дойде куриер — едно високо местно момиче, което нямаше съперници по бързината си сред върхарите. Все още задъхано, то отдаде чест на Ариана Фу и й предаде устно съобщение от командира на опълченската база по-надолу по реката.

— Преди здрачаване тук ще пристигнат два взвода — гордо каза хлапето. — Ще пратят палатки и други неща до утре сут… ако джофурите не унищожат корабите.

Реакцията на опълчението беше бърза, но новината бе приета само с примирено мърморене. Сега вече каквато и помощ да дойдеше, нямаше да е достатъчна и беше прекалено късно, за да спасят богатата, задружна общност на Доло. Нищо чудно, че хората на Джоп не бяха толкова упорити и с готовност отстъпиха от схватката. В техните очи ревнителите вече бяха победили.

„Пред нас лежи Пътят на изкуплението.“

Нило отиде до градския сапьор, чиито унищожителни заряди бяха взривени от тълпата на Джоп. Раменете на Хенрик бяха увиснали и той унило гледаше развалините на занаятчийските работилници и пеещите на отсрещния бряг ревнители.

Майсторът на хартия се зачуди дали собственото му лице изглежда толкова мрачно, колкото на Хенрик.

Навярно не. За огромна своя изненада Нило откри, че приема нещата философски.

— Никога не съм виждал такъв ужас — с примирена въздишка каза той. — Е, ще трябва да си плюем на ръцете и да възстановим всичко.

Хенрик поклати глава, сякаш отвръщаше: „Това не е възможно“.

Реакцията му на свой ред предизвика у Нило изблик на негодувание. Каква работа имаше Хенрик, че да се измъчва от самосъжаление? Като сапьор, професионалните му потребности не бяха големи. С помощта на гилдията си можеше да се върне към занаята си за по-малко от година. Но дори семейството на Дървоядката да получеше подкрепа от други кхюински кошери и наново да издигнеше бента, пак щяха да минат години преди водното колело и турбината да превърнат налягането на езерото в индустриална сила. И тогава възстановяването едва щеше да започне. Нило смяташе, че ще трябва да посвети остатъка от живота си на построяването на нова хартиена работилница.

А може би Хенрик се срамуваше, че неговите взривове са били използвани от изпадналата в паника сган? Но как би могъл някой да се предпази във времена като тези, когато всички пророчества се изпълняваха по такъв изкривен начин? Галактяните наистина бяха дошли на Джиджо, но не както беше предсказано. Месеците на несигурност се бяха съчетали със злобата на чуждоземците, за да всеят смут сред Шестте раси. Джоп представляваше една от фракциите. Други търсеха начини да се борят срещу нашествениците. Като цяло между двете стратегии нямаше никаква разлика.

„Трябваше да следваме друг път — да чакаме и да наблюдаваме. Да продължим да водим нормалния си живот, докато вселената не реши какво да прави с нас.“

И все пак Нило чувстваше, че в гърдите му се надига очакване. Вече можеше да усети мириса на току-що отсечени греди и кипяща смола. Долавяше пулсиращите удари на чукове, набиващи дървени клинове, чуваше стържене на триони. В ума му се оформяха основите на план за по-добра работилница. За по-добра мелница.

„През целия си живот съм се грижил за фабриката, която е останала от предците ми, и съм произвеждал хартия по почитания от традицията начин.

Това място беше обект на гордост. Знатно призвание.

Но не беше мое.“

Макар че първоначалният план принадлежеше на заселниците, пристигнали с „Убежище“ и все още носещи част от мантията си на звездни богове, дълбоко в себе си Нило винаги бе знаел: „Аз бих могъл да се справя по-добре“.

Сега, когато всичките му години на труд бяха изличени, той най-после имаше възможност да го докаже. Перспективата беше тъжна, ужасяваща… и вълнуваща. Навярно най-странното бе колко млад го караше да се чувства всичко това.

— Не се самообвинявай, Хенрик — каза той на сапьора. — Ще видиш. Всичко ще бъде по-добре отпреди.

Но сапьорът само поклати глава и посочи оттатък реката, към партизаните на Джоп.

— Отнесоха барутните ми запаси. Откраднаха ги от склада. Не можех да им попреча.

Нило се намръщи.

— За какво им е барут? Опълчението идва и по суша, и по вода. Джоп няма да може да стигне по реката до нищо, което да си струва взривяването.

— Те не тръгват по реката — отвърна Хенрик.

— Накъде тогава?

И внезапно разбра отговора на собствения си въпрос. И осъзна, че има много по-важни въпроси от възстановяването на някаква си хартиена мелница.

— Към Библос — каза сапьорът, повтаряйки мисълта на Нило.

Майсторът на хартия безмълвно премигна, неспособен да накара мозъка си да възприеме надвисналата катастрофа.

— Опълчението… може ли да им пресече пътя?

— Съмнително. Но даже да го направят, Джоп не е единственият, който ме плаши. Сигурно още много групи са поели натам.