Дейвид Брин
Брегът на вечността (58)

Емерсън

Какъв прекрасен покой!

Още от прелестния залез той свири на звездите и ръмжащия вулкан… после на полумесец от искрящи отражения по лицето на най-голямата луна. Мъртви градове, много отдавна изоставени във вакуума.

Сега Емерсън се обръща на изток към новия ден. Потънал в топла умора, застанал на височината над тесните ливади на Кси, той се изправя пред грубото нахлуване на зората.

Сам.

Дори ездачките се бяха прибрали в заслоните си по изгрев-слънце — време, когато блестящите лъчи помитат всички цветове, оставени от нощта, и ги изличават като мощни вълни от пъстра светлина. Болезнено остра като парчета строшено стъкло.

Предишната му същност може би щеше да го намери за прекалено мъчително — онзи логичен инженер, който винаги знаеше кое е действително и как да го класифицира. Интелигентният Емерсън, толкова умел в поправянето на повредени неща. Той би се уплашил от този яростен прилив. От този зашеметяващ ураган от болезнени лъчи.

Но сега това му се струва нищо в сравнение с другите му страдания след катастрофирането му на този свят. Например в сравнение с лишаването му от част от собствения му мозък, светлинната буря дори не може да се нарече „дразнеща“. По-скоро е като ноктите на петдесет мяукащи котета, дращещи загрубялата му кожа.

Емерсън широко разперва ръце и се отваря за омайващата земя, чиито багри преодоляват преградите в ума му, изгарят бариерите и избавят от плена на вцепенеността спазъм от освободени образи.

Под безбройните лъскави пластове от странни картини искрят опасни каньони. Космически експлозии. Водни светове с изпъкнали островчета, блестящи като метални гъби. Къща, построена от лед, която обхваща цяла една пламтяща червена звезда, превръщаща слънцето в далечно въгленче в кроткия домашен огън.

Тези и безброй други гледки трептят пред очите му. Всяка от тях иска внимание и се преструва на вярно отражение на миналото. Но повечето са илюзии, той знае.

Фаланга от облечени в брони девойки размахват разклонени мълнии срещу огнедишащи дракони, от чиито рани по пустинните пясъци текат дъги. Макар и заинтригуван, той не обръща внимание на такива сцени и помага на рюка си да отблъсква маловажното, фантастичното, лесното.

Какво му остава?

Изглежда, много.

Кристалните частици на недалечен поток лава отразяват жилещи слънчеви лъчи, които окото му възприема като далечни мощни експлозии. Пред него в яростна битка загиват огромни кораби и Емерсън губи всякакво чувство за перспектива. Взаимно се унищожават ескадри. Движещи се гънки изкривено пространство помитат цели флотилии.

Истина!

Той знае, че това е действителен спомен. Незабравим. Прекалено ужасен, за да бъде заличен от съзнанието.

Тогава защо досега го е нямало?

Емерсън се мъчи да оформи думи и използва рядката им сила, за да заключи спомена там, където му е мястото.

„Аз… съм… виждал… това… в… действителност.

Аз… бях… там.“

Поглежда за още. Ето в онази посока, сред онова скалисто поле лежи галактическа спирала, където почти никога не кипят пространствени вълни. Там се крият загадки, необезпокоявани от приливите на времето.

Докато някой най-после не се появява, по-скоро от любопитство, отколкото поради проява на здрав разум, и не нарушава гробничната тишина.

„Някой…?“

Той избира по-точна дума.

„… Ние…“

А после още по-точна.

„Стрийкър“!

Леко завъртане и го вижда сред скалистите пластове на отсрещното плато. Стройна гъсенична форма с шипове отстрани, предназначени да задържат кораба в тази вселена… вселена, враждебна на всичко, което представлява „Стрийкър“. Емерсън го гледа с носталгия. Целият в белези, често нанесени от собствената му ръка. Красотата на корпуса може да се възприеме само от онези, които го обичат.

„… които го обичаха…“

Думите имат силата да насочват ума. Той оглежда хоризонта, този път, за да потърси човешко лице. Лице, което е обожавал без надежда да получи в замяна нищо друго освен приятелство. Но образът й го няма в замайващия пейзаж.

Емерсън въздъхва. Засега е достатъчно да подреди откритията си. Една от връзките се оказва особено полезна. Щом от нея боли, трябва да е действителен спомен.

Какво може да означава този факт?

Дори самият въпрос като че ли кара черепа му да се пръска от болка!

Възможно ли е целта да е тъкмо такава? Да му попречи да си спомни?

Обливат го пронизителни усещания. Този въпрос е най-ужасен! И никога не трябва да бъде задаван!

Емерсън стиска главата си и повтаря:

„Никога, никога, никога…“

Олюлява се назад и надава вой като ранено животно. Звукът пропада като зашеметена птица… и точно преди да се разбие в скалите, падането спира.

После рязко се издига и се връща при него… като смях!

Емерсън изревава.

Реве презрително.

Реве с предизвикателна радост.

През порой от сълзи задава въпроса и се наслаждава на отговора. Най-после знае, че не е страхливец. Амнезията му не е истерично бягство. Не е отстъпление пред травмите на миналото.

Случилото се с ума му не е случайно.

По гръбнака му сякаш се стича горещо олово — програмираните задръжки се мъчат да го спрат. Сърцето му тупти и заплашва да пръсне гърдите му. Но Емерсън не забелязва това и се изправя пред истината с яростно въодушевление.

„Някой… е… направил… това…“

Издигнал се от пресеченото плато, пред него се появява образът на студени очи. Светли очи. Загадъчни, древни и коварни. Сигурно биха били ужасяващи — за някой, който има какво да губи.

„Някой… е… направил… това… с… мен!“

Свил юмруци, с мокро лице, той вижда как цветовете се сливат, очите му се изпълват с течна болка. Но това вече няма значение.

Не онова, което вижда.

Само онова, което знае.

Непознатия надава вик, слял се с безвременните хълмове.

Вик на предизвикателство.