Към текста

Метаданни

Данни

Серия
Ъплифт (5)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
Infinity’s Shore, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
4 (× 5 гласа)

Информация

Сканиране, разпознаване и начална корекция
NomaD (2019 г.)
Допълнителна корекция
sir_Ivanhoe (2019 г.)

Издание:

Автор: Дейвид Брин

Заглавие: Брегът на вечността

Преводач: Крум Бъчваров

Година на превод: 1998

Издание: първо

Издател: ИК „Бард“ ООД

Град на издателя: София

Година на издаване: 1998

Тип: роман

Националност: американска

Редактор: Иван Тотоманов

Адрес в Библиоман: https://biblioman.chitanka.info/books/1102

История

  1. — Добавяне

Лестър Камбъл

В един тесен каньон на половин левга разстояние чакаха двама върховни мъдреци: Лестър Камбъл и Остра като нож прозорливост, синият кхюин, чиято прословута състрадателност я правеше любимка на Шестте.

Тук пътеките също бяха равни и добре поддържани за г’кеките, тъй като районът беше част от тяхното плато Дуден. По ливадите се движеха колесати фигури и се грижеха за закриляните, които живееха в сламени заслони под дърветата. Според свитъците това бе светилище на свещените невинни — онези, чието съществувание обещаваше бъдеще за Шестте раси.

Няколко от блажените се събраха около Остра като нож прозорливост, като кудкудякаха или писукаха на западнали варианти на галактянски езици. Това бяха най-вече хууни и урси, макар че пред погледа на Лестър към тълпата се присъедини червен кхюин и няколко трекски купчини боязливо се приближиха, като изпускаха радостни миризми. Всички получиха потупване или милувка от кхюинския мъдрец, сякаш щипките й бяха нежни ръце.

Лестър наблюдаваше колегата си и с чувство на вина разбираше, че не би могъл да се сравнява с нея по милозливост. Блажените бяха висши същества и стояха над обикновените представители на Шестте. Тяхната простота беше доказателство, че другите раси трябва да последват примера на глейвърите, които напредваха по Пътя на изкуплението.

„Видът им би трябвало да ме изпълва с радост — помисли си той. — И все пак мразя да идвам на това място.“

Представители и на шестте раси живееха в прости заслони под стените на каньона и за тях се грижеха местни г’кеки, както и доброволци от целия Склон. Винаги, когато кхюинско, хуунско или урско селище откриеше сред малките си някое с дарба за невинност, талант за животинска наивност, пращаха щастливеца тук за отглеждане и изследване.

„Има само два начина за избягване на проклятието, наследено от собствените ни предци — помисли си Лестър, като се мъчеше да си вярва. — Можем да направим онова, което иска еретическата група на Ларк — да престанем да се размножаваме и да оставим Джиджо на мира. Можем и да потърсим друг вид забрава, който ще върне децата на нашите деца към предразумно състояние. Пречистени и готови за нов цикъл на ъплифт. Така те ще могат да открият нови патрони и навярно по-щастлива съдба.“

Така предписваха Свещените свитъци дори и след всички компромиси, направени след появата на Светото яйце. Като се имаше предвид положението на изгнаническите раси, живеещи тук за ограничено време и изправени пред ужасяващо наказание, когато ги откриеше някой галактически институт, каква друга цел можеха да имат?

„Но аз не мога да го направя. Не мога да гледам това място с радост. Земянитските ценности ми пречат да виждам тези същества като извисени. Те заслужават нежност и състрадание — но не и завист.“

Това беше собствената му ерес. Лестър се извърна, но видя друга група „блажени“. Този път човеци, седнали по турски в кръг под дърво илхуна, отпуснали ръце върху коленете си и напяващи тиха, звънлива мелодия. Мъже и жени, чиито меки усмивки и отнесени погледи като че ли говореха за търсената простота… но Лестър знаеше, че усмивките и погледите лъжат!

Много отдавна и той бе тръгнал по същия път. С помощта на методи за медитация, произхождащи от стари земянитски религии, Камбъл седеше точно под такова дърво, освобождаваше ума си от земни мании и го тренираше да търси Истината. И за известно време като че ли успяваше. Другите почтително му се кланяха и го наричаха „просветлен“. Вселената му се струваше ясна, сякаш звездите бяха свещен огън. Сякаш се беше слял с всички създания на Джиджо, дори с елементите, изграждащи камъните около него. Живееше в хармония, с малко храна, малко думи и още по-малко имена.

Такава ведрост! Понякога болезнено му липсваше.

Но след известно време постепенно осъзна, че откритата от него яснота всъщност е безплодна пустота. Приятна, но нямаща нищо общо с изкуплението. Нито за самия него, нито за расата му.

„Другите пет не използват самодисциплина или концентрация, за да търсят простотата. Кой е виждал глейвърите да медитират до някой гнил пън, пълен с вкусни насекоми? Простотата идва при тях по естествен път. Те изживяват своята невинност. Когато угарният период на Джиджо най-после завърши, някой велик клан с радост ще осинови новия подвид на глейвърите и отново ще ги насочи към Висшия път, навярно с по-голям шанс, отколкото са имали първия път. Но тези патрони не биха избрали нас. Никой благороден древен клан не търси самодоволни дзен-учители, готови да обясняват собственото си просветление. Това не е простота, с която можеш да се похвалиш. Това е простота, основаваща се на гордостта на индивида.“

Разбира се, въпросът може би беше спорен. Ако джофурският кораб представляваше Великите институти на цивилизацията на Петте галактики, тези гори скоро щяха да са пълни с инспектори, разследващи две хиляди годишни престъпления срещу угарен свят. Само глейвърите щяха да са в безопасност, понеже навреме бяха успели да се избавят. Другите шест раси щяха да плащат за загубения залог.

„Ами ако не представляват институтите?“

Ротените се бяха оказали престъпници, генни пирати. Възможно ли бе и джофурите да са такива? Отново щяха да са заплашени от геноцид. Г’кекският клан беше особено ужасен от последната новина от Поляната.

„От друга страна, може би ще успеем да сключим сделка. Или просто ще си заминат, оставяйки ни в същото състояние, в каквото бяхме преди.“

В такъв случай местата като това светилище отново щяха да се превърнат в основната надежда за утрешния ден… за пет от Шестте раси.

Някой го дръпна за ръкава и прекъсна мрачните му мисли.

— Мъдрец Камбъл? Хм… посетителите, които… хм… очаквате… струва ми се…

Беше младеж с широки скули, ясни сини очи и светла кожа. Момчето би изглеждало високо — почти гигант, — но прегърбената стойка го правеше по-ниско. И постоянно допираше пръсти до слепоочията си, сякаш в някакъв поздрав.

Лестър внимателно заговори на англически, единственият език, който хлапакът изобщо бе успял да научи.

— Какво казваш, Джими?

Момчето преглътна и усилено се съсредоточи.

— Струва ми се, че… хм… хората, които искахте да видите… струва ми се, че са тук… мъдрец Камбъл.

— Ларк и даникската жена ли?

Енергично кимване.

— Да, сър. Пратих ги в навеса за гости… да почакат вас и другия велик мъдрец. Да не съм сбъркал нещо?

— Не си, Джими. — Лестър приятелски стисна ръката му. — А сега върви. Кажи на Ларк, че скоро ще дойда.

Широка усмивка. Момчето се завъртя тромаво и се затича натам, откъдето беше дошло.

„Ето го другия вид човеци, които идват на това място — помисли си Лестър. — Нашите нищи духом…“

Древният евфемизъм му се стори странен.

„На пръв поглед хора като Джими отлично отговарят на изискванията. Простодушни. Невинни. Нашите идеални пратеници за Пътя.“

Той погледна блажените, заобиколили Остра като нож прозорливост — урси, хууни и г’кеки, пратени тук от почтителните си раси, за да правят тъкмо това. Да бъдат първи по Пътя.

„Според стандартите на свитъците те не са идиоти. Макар и със скромни способности, те не са грешни. Те са водачи. Но никой не може да каже такова нещо за Джими. Като оставим настрани състраданието, той си е идиот. Всеки може да го види.

Ние можем и трябва да го обичаме, да му помагаме и да му бъдем приятели.

Но той не води човечеството наникъде.“

Лестър даде знак на своя син кхюински колега с урско поклащане на глава, за да покаже, че е време за срещата им. Остра като нож прозорливост отвърна със завъртане на зрителния си купол в бърза поредица от премигвания на галдве, която означаваше, че скоро ще дойде.

Човешкият мъдрец се обърна и тръгна натам, накъдето бе изчезнал Джими, като се мъчеше да върне мислите си към настоящата криза. Към проблема с джофурския боен кораб. Към неотложните планове, които трябваше да обсъди с младия еретик и жената от звездите. Трябваше да ги помоли да приемат едно ужасяващо предложение — невероятно и опасно.

И все пак, докато минаваше покрай кръга монотонно напяващи човеци — здрави мъже и жени, които се бяха отказали от фермите, семействата и полезните си умения, за да живеят, без да работят, в тази долина — Лестър откри, че размислите му са изпълнени с горчиво негодувание. Думите в главата му не бяха достойни за върховен мъдрец, той го знаеше. Но не можеше да не си го мисли.

„Слабоумни и медитиращи, това са двата вида, които нашата раса праща тук. Не истински «блажени» души. Не и според стандартите, установени в свитъците. Човеците почти не правят истински крачки по Пътя на изкуплението. Ур-Джах и другите са любезни. Те се преструват, че и ние имаме такава възможност, такова потенциално спасение.

Но не е така. Нашият вид е стерилен.

Със или без присъда от звездите — единственото бъдеще за човеците на Джиджо е проклятието.“