Дейвид Брин
Брегът на вечността (134)

Каа

По залез-слънце небесата се разтвориха и изсипаха дъжд и мълнии.

Подводницата „Хикахи“ отлагаше влизането си в ууфонското пристанище, докато по кейовете и хижите не удариха първите жилещи капки на бурята. Накрая се плъзна нагоре по полегатия крайбрежен шелф, за да отиде на уговорената среща.

Каа плуваше точно пред нея и я водеше по тесния канал между скалистите плитчини от полукорал. Никой не би му отказал тази чест. „Аз все още съм главен пилот — помисли си той. — С или без прякора си.“

Тъпоносият съд го следваше в дългото заобикаляне около вдаващия се в морето нос, докато Каа се носеше напред с мощни удари на опашката и изящни извивки на тялото. Този метод на пилотиране беше стар и не особено техничен. Но предците на Каа го бяха използвали, за да показват на човешките моряци пътя до дома още от времената, за които нито една от двете раси не пазеше ясни спомени.

— Още двеста метра, „Хикахи“ — излъчи със сонарна реч той. — После завой трийсет градуса към пристанището. След това има още триста и петдесет метра до окончателното спиране.

Последва хладен професионален отговор.

— Прието. Подготовка за дебаркиране.

Очакваше ги малка тълпа официални посрещачи. Урските представители се криеха под чадъри и разтреперани се притискаха един до друг, като олюляваха дългите си шии. Човеците и хууните бяха само с наметала и шапки, а останалите изобщо не обръщаха внимание на дъжда.

Известно време Каа даваше нареждания на кормчията, после двигателите на подводницата замлъкнаха. Сред пяната от мехурчета „Хикахи“ подравни нос с кея. Люковете се отвориха като усмихната уста.

Осветена отвътре човешка фигура закрачи напред. Висока жена, чиято горда осанка като че ли казваше, че не й е останало какво друго да загуби, освен честта си. Джилиън Баскин огледа Джиджо — за първи път от години вдишваше свеж въздух.

После се обърна към вътрешността на подводницата, усмихна се и протегна ръка.

Приближиха се четири силуета: един плосък, един едър и тромав, един колесат и последният потропващ като нервно жребче. Каа позна високия, макар че никога не се бяха срещали. Алвин, младият „човекоподражателски“ писател, почитател на Верн и Твен, чийто дневник беше обяснил толкова много за странната хибридна култура на преждевремските раси.

Радостен стон се изтръгна от посрещаните, които се втурнаха напред.

И така — в прегръдките на любимите си и подгизнали от дъжда — пътешествениците от „Ууфонска мечта“ най-после се завърнаха у дома.

Имаше и други срещи… и други прощавания.

Каа се върна да помогне на Маканий да свали пациентите си на сушата. Главната лекарка на „Стрийкър“ изглеждаше по-стара, отколкото си я спомняше, и много уморена, докато водеше навалицата от неоделфини, пляскащи с опашки и цвъртящи откъм десния борд на „Хикахи“. Някои изглеждаха апатични, но други лудуваха със странна, експлозивна енергия. Две сестри помагаха на Маканий да насочва групата към южния край на пристанището, като от време на време използваха нисковолтови електрошокови устройства от хамутите си, за да не позволят на пациентите си да се отклонят. Деволюиралите бяха съвсем голи.

Каа ги преброи — четирийсет и шест — и по тялото му плъзнаха тревожни тръпки. Толкова голяма част от екипажа на „Стрийкър“! Джилиън сигурно бе отчаяна, за да ги изостави тук. Мнозина навярно само преживяваха пристъпи на временен стресов атавизъм и щяха да се оправят, ако известно време ги оставеха на спокойствие.

„Е, може би ще се оправят на Джиджо — помисли си той. — Ако морето на тази планета наистина е толкова дружелюбно, колкото изглежда. И ако галактяните ни оставят на мира.“

Като се превръщаха в последната незаконна заселническа раса на Джиджо, делфините имаха преимущество пред предшествениците си. Те нямаше да се нуждаят от сгради или пък от много оръдия. Само най-фините галактянски детектори можеха да регистрират техния ДНК-резонанс сред органичния кипеж на този жив свят, при това съвсем отблизо.

„Има преимущества — призна той. — Така някои от нас могат да оцелеят, даже Земята и колониите й да загинат. И какво от това, ако ги открият тук? Възможно ли е ние, земянитите, да си навлечем по-големи неприятности?“

Каа бе чел за местната вяра в Изкуплението. Вид, който се окажеше в беда, можеше да получи втори шанс, като се върне към първоначалното си състояние, така че да го осинови някой нов патрон и да го поведе към по-добра съдба. Като форма на живот, използваща оръдия, Tursiops amicus беше на по-малко от триста години. Загледан в лудуващата тълпа фини — бивши членове на елитен екипаж, сега писукащи като животни — Каа разбираше, че няма да им трябва много време, за да постигнат „изкупление“.

И го изпълваше изгарящ срам.

Той се върна при Брукида, който разтоварваше багажа на Маканий. Не искаше да се среща със сестрите, които можеха да го укорят за „загубата“ на Пипоу. „Сега поне имам шанс да я открия. След като вече имаме собствена колония тук, мога да послужа на Маканий като разузнавач, да патрулирам и проучвам… и след време да настигна Заки и Мопол. Тогава ще си уредим сметките.“

Задният люк се затваряше след излизането на последния делфин. Възбудени писукания отекнаха в залива, когато втората група емигранти последва Маканий към сборния пункт — скалисто островче по средата на пристанището. Групата се състоеше от шестокраки амфибии с напомнящи на дантела хриле, поклащащи се около главите им. Донесени от родния си Китръп, киквите нямаше да са точно „преждевремци“. Вече бяха зрели предразумни форми на живот — всъщност истинско съкровище. Щеше да е прекрасно триумфално да ги отнесат на Земята и да предявят претенции за осиновяване в Галактическия институт по ъплифта. Но сега Джилиън очевидно смяташе, че е по-добре да ги оставят тук, където имаха някакъв шанс.

Според плана колонията на делфините и киквите щеше да остане в Ууфон няколко дни, докато трекските аптекари не анализираха хранителните нужди на новодошлите. Ако се наложеше, щяха да бъдат създадени нови видове трекски купчини, които да синтезират симбиотични добавки. После и двете групи щяха да се отправят на път, за да се установят сред океанските острови.

„Идвам, Пипоу — помисли си Каа. — Когато всички се настанят, нищо на Джиджо или в Петте галактики няма да ми попречи да те открия.“

Щастливи фантазии. Но не преставаше да го гризе и друга мисъл.

„Джилиън не само освобождава кораба от онези, които няма да й трябват. Тя праща всички, освен най-необходимите, на брега… заради собствената им безопасност.“

С други думи, човешката представителка на съвета Терагенс подготвяше нещо отчаяно… и най-вероятно фатално.

Каа имаше тревожното чувство, че знае какво.