Дейвид Брин
Брегът на вечността (33)

Ханес

Суеси изпитваше носталгия за човешкия си живот. От време на време дори му се искаше все още да е човек.

Не че не беше благодарен за дара, който получи от Старите на онова странно място, наречено Многоизмерната система, където превърнаха старото му, изнемогващо тяло в нещо по-трайно. Иначе вече щеше да е мъртъв — студен като гигантските трупове, заобикалящи го в тази мрачна гробница на кораби.

Древните съдове изглеждаха спокойни и отпуснати във величествен отдих. Изкушаваше се да направи същото и да остави еоните да текат, без да се вълнува или бори.

Но бе прекалено зает, за да отдели време за смърт.

— Ханес — изпращя направо в слуховия му нерв някакъв глас. — Две минути, Ханес. После мис-с-сля, че ще сме готови да продължим с ряз-з-зането.

Снопове силна светлина пронизаха водния мрак и очертаха ярки овали по заобления корпус на земянитския звезден кораб „Стрийкър“. Изкривени силуети пресичаха лъчите — дългите вълнообразни сенки на работници, облечени в херметична броня. Движеха се бавно и предпазливо.

Тук беше по-опасно, отколкото в пълния вакуум.

Суеси вече нямаше ларинкс, нито дробове, за да диша. Но имаше глас.

— Готов съм, Каркаетт — отвърна той, после се заслуша в думите си, излъчени като сазерни импулси. — Моля те, поддържай настройката. Трябва да улучиш.

Една от многото сенки се обърна към него. Въпреки твърдата броня опашката на делфина изпълни завъртане с ясно значение.

„Довери ми се… имаш ли друг избор?“

Суеси се засмя — потръпване на титаниевия му гръден кош, заменил стария маймунски смях със синкопирани задъхвания. Не носеше същото удоволствие, но пък Старите като че ли не използваха много смеха.

Каркаетт ръководеше групата си, която извършваше последните приготовления, а Суеси наблюдаваше. За разлика от някои други от екипажа на „Стрийкър“, инженерният състав с всяка изтекла година ставаше все по-подготвен и уверен. След време те може би вече нямаше да се нуждаят от окуражаването на представител на расата патрон. Когато този ден настъпеше, Ханес спокойно щеше да умре.

„Видях прекалено много неща. Загубих прекалено много приятели. Все някога ще ни залови някоя от извънземните фракции, които ни преследват. Или пък накрая ще имаме възможност да се обърнем към някой от великите институти само за да научим, че Земята е изчезнала, след като сме втурнали да бягаме из вселената. И в двата случая не искам да доживея до това време. Старите могат да задържат проклетото си безсмъртие.“

Суеси се възхищаваше на работата на опитната си група, която с предпазлива увереност монтираше специално построената резачна машина. Аудиосензорите му регистрираха тихо мърморене — напеви кининк, помагащи на делфините да се съсредоточат върху ясни мисли и задачи, на каквито мозъците на предците им не бяха способни. Инженерни мисли — от онези, които някои делфински философи наричаха „най-мъчителната цена за ъплифта“.

Околната среда имаше обратния ефект — огромно гробище от отдавна мъртви звездни кораби, призрачни купища, погребани в гостоприемните океански бездни, които делфините по традиция свързваха с най-тайните си култове и мистерии. Плътната вода като че ли усилва всяко изтракване на инструмент. Всяко завъртане на механична ръка странно отеква в дълбините.

Англическият може и да беше езикът на инженерите, но за моментите на решително действие делфините предпочитаха тринарния. Гласът на Каркаетт издаваше увереност във взривен израз на делфинско хайку.

* В пълен мрак,

        в който въртенето на циклоида никога не идва…

                * вижте — решителност! *

Режещото устройство изстреля огън към кораба, който беше техен дом и убежище… който ги бе пренесъл през невъобразими ужаси. Корпусът на „Стрийкър“ — съветът Терагенс го беше купил от търговец на кораби трета ръка и го бе преоборудвал за изследователска работа — беше гордостта на бедния земянитски клан, първият съд, пратен с делфински капитан и предимно делфински екипаж да провери истинността на милионгодишната Велика библиотека на цивилизацията на Петте галактики.

Сега капитана го нямаше, нямаше я и една четвърт от екипажа. Мисията им се бе превърнала в катастрофа и за земянитския клан, и за Петте галактики. Що се отнася до корпуса на „Стрийкър“ — някога толкова блестящ, въпреки старостта си — сега той лежеше, покрит с мантия от толкова черна материя, че в сравнение с него водите на бездната изглеждаха светли. Вещество, което поглъщаше фотоните и притискаше кораба надолу.

„О, през какво ли не премина заради нас!“

Това беше последното изпитание за техния беден кораб.

Някога го бяха галили странните полета на галактическия приливен басейн, наречен Плиткия куп, където „удариха бинго“, като попаднаха на огромна изоставена флота, съдържаща загадки, недокосвани от хиляди еони. С други думи, където всичко тръгна на лошо.

Яростни лъчи го бяха люлели в точката на прехвърляне Моргран, където смъртоносна засада почти бе успяла да хване в капан „Стрийкър“ и неговия нищо неподозиращ екипаж.

Докато ремонтираха кораба на отровния Китръп, едва избягаха от множеството дърлещи се помежду си бойни кораби, като скриха „Стрийкър“ в един тенанински крайцер, макар че това означаваше да изоставят много приятели.

Оакка, зеленият свят, изглеждаше идеална цел — секторна централа на Института по навигация. Кой по-добре можеше да се нагърби със съхранението на тяхната информация? Както обясни навремето Джилиън Баскин, техен дълг като галактически граждани беше да представят проблема на великите институти — тези могъщи организации, чиито безпристрастни господари можеха да поемат ужасното бреме от уморения екипаж на „Стрийкър“. Струваше им се съвсем логично — и едва не им коства живота. Предателството на агентите на тази „неутрална“ институция показа колко силен смут е обхванал цивилизацията. Предчувствието на Джилиън спаси земянитите — както и смелата атака на Емерсън Данайт, нападнал базата на заговорниците.

Състоянието на „Стрийкър“ се влоши още повече.

За известно време все пак намериха убежище в Многоизмерната система, онзи огромен лабиринт, в който ги подслониха древни същества. Но това само доведе до ново предателство, още изгубени другари и бягство, още повече отдалечило ги от дома.

Накрая, когато им се струваше, че няма накъде повече да бягат, Джилиън откри нещо в библиотечния клон, който бяха заловили на Китръп. Синдром, наречен „Пътят на преждевремеца“. Проследила тази податка, тя начерта опасен курс, който можеше да ги отведе в безопасност, макар че означаваше да преминат през пламъците на гигантска звезда, по-голяма от орбитата на Земята. Нейните сажди покриха „Стрийкър“ с пластове, чиято тежест корабът едва носеше.

Но все пак стигна до Джиджо.

„От орбита този свят изглеждаше прекрасен. Жалко, че успяхме да го видим само веднъж преди да се спуснем в корабното гробище.“

Под сонарното ръководство на делфините техници импровизираната резачка атакува корпуса на „Стрийкър“. Водата кипна и се превърна в пара с такава мощ, че пещерата в металната планина се изпълни с кънтящи екоти. Беше опасно да освобождават толкова много енергия в затворено пространство. Отделените газове можеха да взаимодействат в експлозивна смес. Или да издадат убежището им. Някои предполагаха, че рискът е прекалено голям… че ще е по-добре да изоставят „Стрийкър“ и да се опитат да активират някой от древните кораби наоколо.

В момента тази възможност се проучваше. Но Джилиън и Тш’т решиха да опитат друго и помолиха групата на Суеси да извърши още едно възкресение.

Решението зарадва Ханес. Беше вложил в „Стрийкър“ твърде много, за да се откаже сега. „В корпуса му може би има повече от мен, отколкото е останало в тялото на този киборг.“

Извърнал сензорите си от мощния блясък на резачката, той се загледа в планината изхвърлени кораби, заобикалящи пещерата им. Те му говореха, макар и само във въображението му.

„Ние също имаме своите истории — казваха развалините. — Всеки от нас гордо е бил изстрелван, летял е с надежда, умело и многократно е бил ремонтиран, бил е почитан от онези, които сме пазили от пустотата на космоса много преди вашата раса да започне да мечтае за звездите.“

Суеси се усмихна. Някога всичко това можеше да го впечатли — идеята за кораби на милиони години. Но сега знаеше истината за тези древни корпуси.

„Стари ли? — помисли си той. — Виждал съм стари кораби. Кораби, в сравнение с които повечето звезди изглеждат млади.“

Резачката изпускаше невероятно количество мехурчета. Виеше и изстрелваше йонизирани мълнии към черния пласт само от няколко сантиметра разстояние. Но когато най-после я изключиха, резултатът от цялата тази унищожителна сила ги разочарова.

— Само т-това ли сме свалили? — недоверчиво попита Каркаетт, загледан в малкия участък разяден въглерод. — С т-тази скорост ще ни трябват години да го почистим целия!

Партньорката на инженера Чучки, толкова едра, че почти пръскаше екзокостюма си, с благоговение отбеляза на тринарен:

* Загадки се роят

        * отчаяно в сенките на Ифни —

                * къде отиде енергията! *

На Суеси му се прииска все още да има глава, която да поклати, или рамене, които да свие. Вместо това той изпусна в черните води цвъртяща въздишка — като делфин, излязъл на брега.

* Не в името на Ифни,

        * а на нейния изобретателен работодател —

                * как ми се иска да знаех! *