Дейвид Брин
Брегът на вечността (49)

Ларк

Тишина изпълваше бамбуковата гора като в катедрала — гъсти сиво-зелени колони, издигащи се, за да подпрат небето. Всеки величествен ствол имаше обвивка като корубата на петокрак кхюин. Някои се извисяваха толкова нависоко, колкото Каменния покрив на Библос.

„Сега зная как се чувстват насекомите сред море от пампасова трева.“

Докато вървеше по тясната пътека сред гигантските стълбове, Ларк често можеше да разпери ръце и едновременно да докосне два от огромните дънери. Единствено сержантката от неговото опълченско подразделение, изглежда, не се поддаваше на клаустрофобията, обземаща пътниците на това странно място с вертикална перспектива. Блуждаещите погледи на другите воини бяха напрегнати.

— Колко остава до платото Дуден? — попита Линг. Лъскавата пот по шията й попиваше в домотъканото й джиджойско яке. Резултатът не беше толкова предизвикателен, колкото Ларк си спомняше от предишните им пътувания — тогава тънката тъкан на даникския гащеризон плътно прилепваше към биоскулптираното й тяло и караше дъха му да секва.

„Във всеки случай вече съм мъдрец и не мога да си позволя това.“ Повишението му бе донесло само неприятни отговорности.

— Никога не съм минавал по този пряк път — отвърна Ларк, макар че двамата с Утен бяха скитали из тази планина в търсене на данни за книгата си. Имаше други пътеки и не можеше да се очаква, че колесатите г’кеки, които формално отговаряха за този район, ще обръщат внимание на поддържането на такава малка просека. — Предполагам, че ще стигнем за две мидури. Искаш ли да си починеш?

Линг отметна от очите си няколко мокри кичура.

— Не. По-добре да продължим да вървим.

Бившата генна пиратка, изглежда, се дразнеше от Джени Шен, дребната сержантка, чиито жилести ръце прегръщаха арбалета като любимо дете. Джени често поглеждаше Линг, сякаш преценяваше кой неин жизненоважен орган е подходящ за мишена. Всички можеха да усетят пулсиращата враждебност между двете жени. Линг предпочиташе да умре, отколкото да прояви слабост пред сержантката.

Но Ларк откриваше във взаимната им неприязън и нещо положително. Това отклоняваше гнева на Линг от него, особено след като той беше развенчал любимите й ротенски богове. Оттогава чуждоземската биоложка се държеше учтиво, но с мълчалива самовглъбеност.

„Никой не обича да бъде лишаван от най-принципните си вярвания — особено ако го направи някой примитивен дивак.“

Ларк наду бузи и бавно изпусна въздуха — хуунски жест, равносилен на свиване на рамене.

— Хр-рм. Ще починем на следващия хълм. Дотогава би трябвало да сме излезли от най-гъстия бамбук.

Всъщност най-обраслият район вече бе останал зад тях. Гората там беше толкова гъста, че вятърът караше огромните стволове да се трият един в друг и да издават нисък барабанен звук, който отекваше в костите на пътниците. Те вървяха в колона по един и се промъкваха странично там, където маркираната с изсечени по стволовете знаци пътека съвсем се стесняваше.

„Бях прав, че оставих Утен — помисли си той в опит да убеди самия себе си. — Само издръж още малко, стари приятелю. Може би ще намерим нещо, за да ти помогнем. Моля се да успеем.“

Видимостта бе ограничена от стелещата се мъгла — водните запаси на високите дървета разпръскваха фини капчици, които напояваха влажната колонада. На няколко пъти минаха покрай голи пространства, където престарелите растения бяха нападали, за да се превърнат в купища останки.

От време на време Ларк виждаше през мъглата и други символи, изсечени върху стволове извън пътеката. Тайнствени знаци на галдве и галшест… придружени от върволици англически цифри.

„Защо някой би си направил труда да драска из бамбукова гора?“

Дори забеляза неясни фигури — първо човек, после неколцина урси и накрая двама треки. Промъкваха се сред огромните зелени колони. Поне се надяваше, че заострените конуси са треки. Те изчезнаха като призраци преди да успее да ги разгледа.

Сержант Шен поддържаше прекалено бързо темпо, за да има време за проучвания. Ларк и неговата пленница бяха повикани от двама от върховните мъдреци — заповед, която имаше приоритет над всичко останало. И въпреки тежкия път последната вест от Поляната на Събора беше достатъчна, за да ускорява крачките им.

Куриерите им бяха съобщили, че джофурският крайцер все още е препречил свещената долина, самодоволно отпуснат сред причинените от самия него опустошения. Плененият ротенски кораб бил в двоен затвор — първо от златен пашкул, а сега и от образуващото се езеро. Джофурите ежедневно пращали две по-малки машини, пронизващи небето ками, които проучвали Склона и моретата. Никой не знаел какво търсят звездните богове.

Въпреки случилото се в нощта на кацането на огромния кораб — убийството на Аскс и други на Поляната — върховните мъдреци се канели да пратят ново пратеничество от храбри доброволци с надеждата да преговарят. Никой не предложи на Ларк да участва. Мъдреците му готвеха други задачи.

Човеците не бяха единствените, извършили дребна измама, когато пристигнали, за да създадат незаконната си колония на забранения Джиджо.

Екипажът на „Убежище“ отложил потопяването на скъпоценния си кораб в океанската бездна с повече от година след приземяването си. Година, през която човеците използвали божествените си машини, за да секат дървета и печатат книги… после съхранили томовете в твърдина, която издълбали под огромна каменна скала, заобиколена с високи стени и река. В онези първи дни — особено по време на урските и кхюинските войни — библоската крепост служела като убежище, докато човеците станали достатъчно силни, за да предизвикват уважение.

Някога сивите царици също имали цитадела, изваяна след пристигането им от могъщите двигатели преди техният тайнокораб да потъне под вълните. Разположени край днешния Овум, пещерите на Шуд сигурно бяха изглеждали непревземаеми. Но този подземен лабиринт потънал под издигащите се водни маси, когато сините и червени работници захвърлили робските си задължения и се отправили да търсят нови домове и съдби далеч от хитиновите си императрици.

Платото Дуден беше най-старото преждевремско укрепление. След Тарек то образуваше сърцето на г’кекския живот на Джиджо, място на чудни каменни рампи, извиващи се като изящен филигран и позволяващи на колесатите да взимат острите завои от своите станове и работилници до скритите под дървета платформи, където цели семейства спяха, свързали главините си в бавно въртящи се групи. Скрита под покритието от мъглоплат, тази система напомняше на картините в някои земянитски книги, в които се разказваше за времената отпреди контакта — нещо средно между „развлекателен парк“ и магистрални надлези в някой огромен град.

Лицето на Линг просия от удивена радост, когато видя селището. Младата жена кимаше, докато Ларк й обясняваше преплетения мотив от тесни пътища. Подобно на Библос, укреплението Дуден не бе създадено, за да трае вечно, защото това би нарушило Изгнаническото съглашение. Някой ден всичко това трябваше да изчезне — признаваха г’кекските старейшини. И все пак спиците на колесатите потръпваха от греховна гордост от техния любим град. Техният дом.

Докато Линг се дивеше, Ларк наблюдаваше оживеното укрепление с нови чувства.

„Това е единственият им дом. Освен ако ротените не са излъгали, изглежда, че в Петте галактики вече няма останали г’кеки. Ако загинат и на Джиджо, ще изчезнат завинаги.“

Докато гледаше как малчуганите с безразсъдна смелост фучат по изящните рампи, развели очните си стълбчета и с нажежени колела, Ларк не можеше да повярва, че вселената ще допусне това.

Най-после групата стигна до хребет, покрит с нормална гора. Докато почиваха, от клоните на гаруво дърво на пътеката пред тях се спусна зукир — с вретеновидни ръце и крака, покрит с бели спирали пухкав торг. Ценни помощници и любимци на г’кеките, зукирите правеха поносим живота на колесатите на тази планета, на която почти нямаше пътища и препъващите ги камъни бяха прекалено много.

Съществото присви очи към групата, после с подскоци се приближи, като душеше въздуха. Безпогрешно подмина другите човеци и се насочи към Ларк.

„Зукирът винаги познава мъдреца“ — гласеше поговорката. Никой нямаше представа как го правят, тъй като в много отношения те не бяха толкова интелигентни, колкото шимите. Повишението на Ларк датираше от съвсем малко време и той се чувстваше неудобно в новия си статус на младши мъдрец — и все пак зукирът с лекота го разпозна. Той притисна влажните си ноздри към китката му и го подуши. После доволно изгука и пъхна в ръката му навит пергамент. На него пишеше само:

„СРЕЩА В СВЕТИЛИЩЕТО“.