Дейвид Брин
Брегът на вечността (87)

Каа

От треската на Мопол нямаше нито следа. Всъщност той изглеждаше в отлично настроение, когато на следващата сутрин излезе и заплува на изток заедно със Заки, за да подновят наблюдението на пристанището Ууфон.

— Виждаш ли? Единственото, от което с-с-се нуждаеше, беше с-с-строго с-с-смъмряне — с очевидна гордост каза Пипоу. — Просто трябваше да му с-с-се напомни за дълга му.

Каа долови укора в думите й, но реши да не му обръща внимание.

— Много с-с-си убедителна — отвърна той. — Несъмнено с-с-са те научили в медицинското училище.

Всъщност Каа бе съвсем сигурен, че възстановяването на Мопол няма нищо общо с лекцията на Пипоу. Делфинът прекалено бързо се беше съгласявал с всичко, което казваше младата медицинска сестра, като постоянно отмяташе пъстрата си сива муцуна и цвъртеше „Да!“.

„Двамата със Заки замислят нещо“ — каза си Каа, докато ги наблюдаваше да отплуват към крайбрежното хуунско селище.

— С-с-скоро трябва да с-с-се връщам на кораба — рече Пипоу.

— Мислех с-с-си, че ще поостанеш няколко дни. Нали с-с-се съгласи да дойдеш да видиш вулкана?

Изражението й изглеждаше предпазливо.

— Не зная… Когато тръгвах, с-с-се говореше, че ще местим „С-с-стрийкър“ в друго с-с-скривалище. Преследвачите ни с-с-стигнаха прекалено наблизо.

Не че преместването на кораба с няколко километра щеше да има никакво значение, ако галактянските флоти вече го бяха открили. Нямаше да им помогне дори да се скриеха под огромна купчина изхвърлени звездни кораби, щом враговете им локализираха достатъчно малък район, за да използват химически сензори. Земянитската ДНК щеше да ги привлече като мъжки молци към феромони на женска.

Каа сви рамене като изви перките си.

— Брукида ще с-с-се разочарова. С-с-с нетърпение очакваше да ти покаже колекцията с-с-си от отпадъците на шестте преждевремски раси.

Пипоу го погледна и го сканира с пронизителен звук, докато не откри иронията му.

От дихателния й отвор бликна смях.

— Е, добре. Да видим тази ваша планина. И без това ужасно ми с-с-се иска да поплувам.

Както обикновено, водата беше страхотна. Малко по-солена от земно море, но с прекрасен минерален вкус и нежна йонна мазнота, която приятно се плъзгаше по кожата. От богатия на кислород въздух им се струваше, че сякаш могат да минат отвъд хоризонта.

Океанът бе много по-дружелюбен, отколкото на Китръп или Оакка, където водата беше отровна. По-дружелюбен, разбира се, ако не се смятаха стенещите звуци, които от време на време се разнасяха от Бунището, сякаш там живееше племе от луди китове, които пееха балади без рима или смисъл.

Според дневника на Алвин, техния основен източник на информация за Джиджо, някои местни вярваха, че отвъд континенталния шелф живеят древни същества, яростни и опасни. Тези загатвания бяха накарали Джилиън Баскин да нареди да продължат шпионирането.

„Докато «Стрийкър» не се нуждае от пилот, спокойно бих могъл да се правя на таен агент. Във всеки случай това е работа, която Пипоу може би уважава.“

Освен всичко това Каа научи колко приятно е да обикаляш в компанията на друг силен плувец, да се оттласкваш с мощни удари на перките, да набираш инерция с всеки следващ скок напред, после да описваш дъги, сякаш летиш. Сам никога не би могъл да постигне истинска наслада. Делфините трябваше да плуват по два или повече и всеки да язди следата на другия. Когато това се изпълняваше правилно, съпротивлението на повърхността почти изчезваше и планетата се сливаше в едно от ядрото до скалата, от морето до небето.

„И после… до ужасно чистия вакуум?“

Някой съвременен поет би могъл да направи такова екстраполиране, но естествените китообразни никога не се бяха сещали за това — дори видовете, чиито очи бяха достатъчно силни, за да различават звездите — докато човеците не бяха престанали да ги избиват и започнаха да ги учат.

„Те ни промениха. Показаха ни вселената отвъд слънцето, луната и вълните. Дори превърнаха някои от нас в пилоти. Гмурци в тесни дупки. Предполагам, че това компенсира престъпленията на предците им.“

И все пак някои неща никога не се променяха. Като полуеротичната милувка на вълните до плътта или на пяната от горещ дъх, срещаща се с въздуха. Примитивното земно удоволствие от тази разходка предлагаше много от онова, което Каа чувстваше, че липсва на борда на „Стрийкър“.

Както и страхотна възможност за ухажване.

„Ако приемем, че тя мисли също като мен.

Ако приемем, че мога да започна да печеля одобрението й.“

Наближаваха брега. Каа го разбираше по ехото на разбиващия се в скалите прибой напред. При всеки скок можеше да зърне забулена в мъгла планина. Скоро щяха да стигнат до тайната пещера, в която беше шпионската му екипировка. После трябваше да се върне, за да контактува с Пипоу с тромави, недостатъчно ясни думи.

„Иска ми се това просто да можеше да продължава безкрай“ — помисли си той.

Кратко докосване на сонар и Каа разбра, че Пипоу изпитва същите чувства. Тя също копнееше за този момент на примитивна свобода.

Сонарът му регистрира ято псевдориба тон, плуващо из съседните плитчини, и той се изкуши да закусят с несинтетичната им плът. Ятото не им беше точно на път — трябваше да заобиколят. И все пак Каа изцвъртя на тринарен:

* Под светлината на лятното слънце

        * рибата привлича като хранителни

                * ексцентричности! *

Изпита гордост от своя хайку — импулсивен и в същото време постигащ игра на думи, смесвайки космически и планетни образи. Разбира се, свободното хранене все още не бе официално разрешено. Той зачака реакцията на Пипоу.

* Когато минаваме над бездна, риф

        * или черна дупка — какво ни поддържа?

                * Нашият навигатор! *

Съгласието й изпълни разтуптяното му сърце с надежда.

Със силни, ритмични удари Пипоу с лекота плуваше до него. Завиха, за да се отправят за ранния си обед.