Дейвид Брин
Брегът на вечността (6)

Каа

* Каква странна участ ме доведе,

        * бягайки от зимни въртопи,

                * през пет галактики? *

 

* Само за да открия убежище

        * на изоставена планета (гола!)

                * в бурен разкош! *

Така си мислеше той, докато се премяташе вихрено, изхвърляше напред гладкото си сиво тяло с енергични удари на опашката и се наслаждаваше на водата, милваща голата му плът.

Слънчевите лъчи пронизваха кристалните плитчини покрай килимите морски цветя като блестящи снопове. Из осветените зони се виждаха сребристи местни създания, напомнящи плоскочелюстни риби, които привличаха погледа му. Каа сподави инстинктивното желание да се хвърли след тях.

„Може би по-късно.“

Засега се задоволи да плува в течната тъкан на водата, която се плъзгаше около него без полепващата по тялото мазнота на моретата на Оакка, зелено-зеленият свят, на който всеки път, щом изплуваше на повърхността, от дихателния му отвор излизаха сякаш сапунени мехурчета. „Не че на Оакка си струваше усилието да дишаш. На онази ужасна планета нямаше достатъчно добър въздух, за да поддържа живота дори на изпаднала в кома видра.“

Това море имаше и приятен вкус, а не тръпчив като на Китръп, където всяко излизане от кораба водеше до поемане на отровна доза тежки метали.

Не, водата на света Джиджо беше чиста, със солен привкус, напомнящ на Каа за течението, което минаваше в залива край Академията на Флорида в щастливите дни на далечната Земя.

Той примижа и се помъчи да си представи, че отново си е у дома, че преследва кефал край Бискайския риф, далеч от жестоката вселена. Но не успя. Имаше една основна разлика, която му напомняше, че е на друг свят.

Звукът.

— плисък на вълни в континенталния шелф — сложен ритъм, породен от три, а не от една луна.

— ехо на вълни, разбиващи се в бряг, чийто жулещ пясък имаше странен, остър строеж.

— непостоянно далечно стенание, издавано сякаш от самия океан.

— завръщащите се вибрации на собствените му сонарни прещраквания, които регистрираха ята от рибоподобни същества, движещи перките си по непознати начини.

— и най-вече бръмченето на двигател точно зад него… машинен напев, който изпълваше дните и нощите на Каа от пет дълги години.

А сега — ново прещракващо стенание. Отсечената поезия на дълга.

* Смили се, Каа, и ни кажи

        * в научна проза

                * дали е безопасно да дойдем? *

Гласът преследваше Каа като трептящо звуково съзнание. Той неохотно се завъртя, за да се обърне към подводницата „Хикахи“, импровизирана от древни части, пръснати по дълбокото морско дъно на тази планета — самоделна машина, устройваща екипаж от бегълци. Вратите от мидени черупки се затваряха бавно и тромаво като челюсти на огромен хищник и отново се отваряха, за да позволят на други да изплуват след него… ако им съобщеше, че е безопасно.

Каа прати тринарния си отговор, усилен от лазерно устройство, имплантирано в черепа му зад лявото око.

* Ако водата бе всичко,

        * сега щяхме да сме в рая.

                * Но почакайте! Ще проверя горе! *

Дробовете му вече искаха своето, затова се подчини на инстинкта и описа спирала нагоре към блестящата повърхност. „Готов или не, аз идвам, Джиджо!“

Обичаше да пронизва плътната граница между море и небе, за миг да лети в безтегловност и после с плясък и пяна от издишан въздух да потъва обратно. И все пак се поколеба преди да вдиша. Уредите показваха атмосфера, сходна със земната, но мисълта за поемането на дъх пращаше по тялото му нервни тръпки.

Ако не друго, въздухът имаше по-приятен вкус от водата! Каа се въртеше и буйно биеше с опашка, радостен, че лейтенант Тш’т определи него да излезе на разузнаване — да е първият делфин, първият земянит, плувал в това сладко, чуждо море.

После погледът му се плъзна по назъбена сиво-кафява линия, която обхващаше хоризонта в едната посока и беше съвсем близо.

Брегът.

Планини.

Спря да се върти и погледна към близкия континент — обитаем, както вече знаеха. Но от кого?

Предполагаше се, че на Джиджо не бива да има разумен живот.

„Може би също като нас просто се крият тук от враждебния космос.“

Това бе една от възможностите.

„Поне са избрали приятен свят — прибави Каа, като се наслаждаваше, на въздуха, водата и прелестните облаци, надвиснали над гигантска планина. — Хм, дали рибата става за ядене?“

* Дали докато те чакаме,

        * натъпкани в този тесен херметичен шлюз,

                * да не хвърлим едни карти? *

Сарказмът на лейтенанта го накара да потръпне. Каа припряно прати назад пулсови вълни.

* Щастието пак се усмихва

        * на нашата уморена шайка.

                * Добре дошли, приятели, на Брега на Ифни. *

Навярно беше самонадеяно да предизвиква богинята на случайността и съдбата, капризната Ифни, която сякаш по всяко време бе готова да поднесе на екипажа на „Стрийкър“ поредната изненада. Нова неочаквана беда или чудотворно избавление. Но Каа винаги беше изпитвал влечение към неофициалната покровителка на космонавтите. В изследователската служба „Терагенс“ може би имаше и по-добри пилоти от него, но никой не хранеше по-дълбоко уважение към случайността. Нима собственият му прякор не бе „Късметлията“?

Поне доскоро.

Отдолу чу тътена на отварящите се врати. Скоро Тш’т и другите щяха да се присъединят към него в това първо проучване на повърхността на Джиджо — свят, който за кратко бяха видели от орбита, а после бяха наблюдавали от най-дълбоката, най-студена падина във всичките му морета. Спътниците му скоро щяха да пристигнат, но за още няколко мига планетата беше само негова — копринената вода, ритъмът на прибоя, благоуханният въздух, небето и облаците…

Той размаха опашка и се издигна още по-нависоко. Не бяха обикновени облаци — разбра Каа, загледан към огромната планина, която се издигаше на източния хоризонт. Върхът й бе покрит с бяло. Имплантираният в дясното му око обектив сканираше спектъра и пращаше информация до оптичния му нерв — пара, въглеродни окиси и топлина.

„Вулкан“ — осъзна Каа и това поохлади възторга му. Част от планетата беше геологично активна. Същите сили, които я правеха подходяща за скривалище, криеха и опасности.

„Ето откъде идва стонът“ — помисли си той. Сеизмична активност. Взаимодействие на слаби земетръси и отделяне на газ от планетната кора с горния пласт на морето.

Вниманието му привлече друго движение, приблизително в същата посока, но много по-близо — светла издутост, която би могла и да е облак, ако не бе фактът, че приличаше на крило на птица и се опъваше в опит да надбяга вятъра.

Платно. Двумачтова шхуна, грациозна и болезнено позната от родните Карибски морета.

Носът й пореше водата, кърмата й оставяше пенлива следа, която всеки делфин с радост би яхнал.

Увеличителният обектив се фокусира и се проясни. Той различи двуноги фигури, които теглеха въжета и се суетяха по палубата досущ като екипаж от човешки моряци.

… Само че не бяха човешки същества. Каа зърна люспести гърбове, завършващи с гръбнак с остри шипове. Краката им бяха покрити с бяла козина, а под широките им брадички трептяха жабешки ципи — моряците пееха нисък, тътнещ работен напев, който той долавяше въпреки голямото разстояние.

Усети вледеняващи тръпки на неприятно разпознаване.

„Хууни! В името на Петте галактики, какво правят тук?“

Чу шум от перки, порещи водата — Тш’т и другите се издигаха, за да се присъединят към него. Сега трябваше да докладва, че тук живеят врагове на Земята.

Мрачно осъзна, че тази новина няма да му помогне скоро да върне прозвището си.

И отново си помисли за капризната богиня на несигурната съдба. И си спомни собствения си тринарен израз, сякаш отразен от заобикалящите го чужди води.

* Добре дошли…

        * Добре дошли…

                * Добре дошли на Брега на Ифни… *