Дейвид Брин
Брегът на вечността (86)

Тш’т

„Какво да правя?“

Докато подводницата се връщаше към планината от мъртви звездни кораби, тя не преставаше да мисли за проблема си. Другите от екипажа на „Хикахи“ ликуваха след успешния си набег и нямаха търпение да се върнат при колегите си на борда на „Стрийкър“, но Тш’т очакваше този момент с все по-усилващ се ужас.

На пръв поглед всичко беше наред. Пленниците бяха сигурно затворени. Младите търсачи на приключения Алвин и Хък осведомяваха за положението Дуер и Рети — човешките преждевремци, някак си успели да победят джофурския кораб. Когато „Хикахи“ престана да се спуска и заплува хоризонтално, Тш’т разбра, че тя и групата й са успели да нанесат удар от името на Земята, без да ги хванат.

Успехът се отразяваше добре на командващия мисията. Някои може би щяха да я нарекат „герой“. И все пак в стомаха й кипеше тревога.

„Ифни сигурно ме мрази. Най-ужасната от всички възможни комбинации от събития ме е хванала като в менгеме.“

Почакай малко — изръмжа женският г’кек, който бе приел името на древен земянитски литературен герой. Докато спиците й раздразнено вибрираха, тя посочи с едно от очните си стълбчета младия мъж, чийто лък и стрели лежаха в скута му. — Казваш, че си изминал целия път от Склона, за да намериш нейното тайно племе… докато тя е летяла на борда на дакински небесен кораб…

Човешкото момиче Рети я прекъсна:

— Казва се „даникски“, тъпо колесато такова. И какво толкова изненадващо има в това? Накарах Кун и другите да си мислят, че съм готова да се присъединя към тях. Разбира се, просто чаках първа възможност…

Тш’т вече беше чувала историята, затова този път почти не слушаше, освен за да отбележи, че „Хък“ говори англически много по-добре от човешкото дете. Така или иначе, тя си имаше други грижи. Особено с един от пленниците в килията в задната част — пленен звезден пътешественик, който можеше да разкрие най-голямата й тайна.

Тш’т прати сигнали по невралния шунт зад лявото си око и вече необременена от броня или животоподдържащи системи, изящно маневрира покрай тълпата делфински зяпачи. Фините изглеждаха хипнотизирани от гледката на двама толкова раздърпани човеци. По лицето на момичето имаше белези, които всяка земна болница можеше да изличи само за един ден. Провинциалният им акцент и нескрита почуда от вида на истински живи делфини изглеждаха болезнено мили у представители на расата патрон.

Двамата обаче очевидно не намираха нищо странно в това да бъбрят с Алвин и Хък, сякаш колесатите същества и говорещите англически хууни бяха нещо съвсем нормално. Поне дотолкова, че Рети и Хък да се карат като сестри.

— Естествено, че доведох Кун! Но само за да мога да открия откъде идва механичната птица! — Рети галеше миниатюрен урс, чиято дълга шия доволно се увиваше около китката й. — И планът ми успя, нали? Нали ви открих!

Хък реагира с усукване на четирите си очни стълбчета очевидно изражение на съмнение и презрение.

— Да. Но така издаде позицията на земянитския кораб и позволи на твоя даникски пилот да установи местоположението му от въздуха.

— И какво от това?

Тш’т видя как мъжкият човек поглежда едрия млад хуун. Дуер и Алвин едва се бяха запознали, но размениха състрадателни усмивки. Навярно по-късно щяха да сравнят бележките си как всеки от тях е успявал да живее с такъв „динамичен“ спътник.

За Тш’т всички тези разновидови гласове бяха прекалено сложни.

Спорът продължи да кипи. Навярно записите щяха да се окажат полезни, когато Джилиън и Нис анализираха всяка дума. Освен това щяха да разпитат и джофурските оцелели с помощта на методи, открити в тенанинския библиотечен куб — сложни данни от клан, воювал с джофурите още преди Соломон да построи своя храм.

Тш’т одобряваше всичко това… засега.

„Но Джилиън ще иска да разпита и Кун. А тя познава собствения си вид прекалено добре, за да се остави да я заблудят.“

„Хикахи“ беше импровизирана подводница, построена от части, които бяха взели от древните корпуси по дъното на Цепнатината. Тш’т излезе от залата и заплува към килията, в която държаха двамата човешки пленници. За съжаление часови се оказа Каркаетт, когото капитан Крейдейки бе обучавал на кининк. Лейтенантът не можеше и да се надява, че ще е в състояние да го отпрати по някаква задача и да го накара просто да забрави за това. Каркаетт щеше да запомни всяко нарушение на устава.

— Гевреците с-с-са спокойни — докладва часовият. — Освен това с-с-сложихме повредения ротенски боен робот във фризер. По-късно двамата с Ханес можем да проверим паметта му.

— Чудесно — отвърна Тш’т. — Ами титлалът?

Каркаетт отметна лъскавата си сива глава.

— Искаш да кажеш онзи, който говори ли? Изолиран е в една от каютите, както ни нареди. А любимецът на Алвин е най-обикновен нур, разбира с-с-се. Предполагам, че не с-с-си искала да заключим и него, нали?

Всъщност Тш’т не бе сигурна, че разбира разликата между „нур“ и „титлал“. Способността да говорят ли? Ами ако всички можеха, но умело го бяха пазили в тайна? Титлалите имаха една легендарна черта — бяха готови на всичко, за да си направят шега.

Искам да видя човешките пленници — каза тя.

Каркаетт отвори вратата и според устава я придружи вътре, насочил оръжие срещу пленниците.

Двамата мъже лежаха на койките. За ръцете им бяха закрепени медицински пакети. Вече бяха много по-добре, отколкото в блатото, където се бяха вкопчили в тинестия бряг, мъчейки се да държат главите си над водата. По-младият изглеждаше по-див и измършавял от глад дори от Рети — слаб мъж с жилести мускули, черна коса и набръчкан белег над едното око. „Джаз.“ Рети го беше идентифицирала — неин преждевремски братовчед, когото мразеше най-много на света.

Другият бе много по-едър. Под наслоената мръсотия все още можеше да се разпознае униформата му. Стоманеносиви очи пронизаха Тш’т в мига, в който влезе вътре.

„Как ни проследихте до Джиджо?“

Това беше въпросът, който Джилиън със сигурност щеше да зададе на даникския пътешественик. Въпросът, от който Тш’т се страхуваше най-много.

„Спокойно — каза си тя. — Ротените знаят само, че някой е пратил съобщение от Многоизмерната система. Няма как да са разбрали кой. Пък и дали са се доверили на даникските си слуги? Този нещастен приятел навярно е също толкова объркан, колкото и ние.“

И все пак погледът на Кун като че ли излъчваше същата твърда като скала увереност, която някога беше видяла у Мисионера — апостола, който много отдавна бе донесъл блестящо послание на правдата в малката делфинска общност на Бимини-Под. Тогава Тш’т беше още дете и се плъзгаше по следата на майка си.

— Човеците са любими патрони на неоделфинската раса, вярно е — обясни проповедникът по време на тайна среща в пещера, в която никога не влизаха водолази туристи. — Въпреки това само допреди няколко века примитивни хора с кораби са избивали китообразни и почти са ги изтребили. Днес навярно се държат по-добре, но кой може да отрече, че зрелостта им е крехка и непроверена? Без да искат да проявяват нелоялност, много неофини изпитват безпокойство и се чудят дали не може да има нещо или някой по-велик и по-мъдър от човечеството. Някой, към когото в опасни времена може да се обърне целият клан.

— Господ ли имаш предвид? — попита един от присъстващите делфини. И Мисионера отвърна с кимване.

— По принцип да. Всички древни легенди за божествени същества, които се намесват в живота на Земята… всички велики учители и пророци… са вярвали в една проста истина. И тя е, че Земята не е просто изолиран свят — дом на странни вълкони и техните примитивни клиенти. Тя е част от прекрасен експеримент. Нещо, за което съм дошъл да ви разкажа. Наблюдавали са ни от много време. Нежно са ни закриляли през дългия ни сън. Но скоро, съвсем скоро ще настъпи моментът да се събудим.