Към текста

Метаданни

Данни

Серия
Ъплифт (5)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
Infinity’s Shore, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
4 (× 5 гласа)

Информация

Сканиране, разпознаване и начална корекция
NomaD (2019 г.)
Допълнителна корекция
sir_Ivanhoe (2019 г.)

Издание:

Автор: Дейвид Брин

Заглавие: Брегът на вечността

Преводач: Крум Бъчваров

Година на превод: 1998

Издание: първо

Издател: ИК „Бард“ ООД

Град на издателя: София

Година на издаване: 1998

Тип: роман

Националност: американска

Редактор: Иван Тотоманов

Адрес в Библиоман: https://biblioman.chitanka.info/books/1102

История

  1. — Добавяне

Алвин

Чувствах се самотен, затворен в тясната метална килия и измъчван от разяждаща болка. Далечното бръмчене на двигателя ми напомняше за приспивните умбли, които пееше баща ми, когато лежах болен от шарка или възпаление на торбичката. От време на време звукът се изостряше като стон на обречен дървен кораб, заседнал в плитчини, и караше люспите ми да настръхват.

Накрая заспах…

… после се събудих и с ужас открих, че две шестоноги метални чудовища ме завързват в устройство от стоманени тръби и ремъци! Отначало ми заприлича на уреда за мъчения, който бях виждал в илюстрираното от Доре издание на „Дон Кихот“. Опитите ми да окажа съпротива не постигнаха нищо друго освен ослепителна болка.

Накрая с известно смущение разбрах. Това не беше уред за мъчения, а гръбна шина, специално направена за тялото ми така, че да поема тежестта на наранения ми гръб. С мъка сподавих паниката от усещането на плътно притиснатия до мен метал, когато създанията ме изправиха на крака. Като се олюлявах от изненада и облекчение, разбрах, че мога да ходя, макар и всяка крачка да ме караше да потръпвам.

— Ами, благодаря ви, големи грозни буболечки — казах на по-близкия от гигантските фувнтуси. — Но можехте първо да ме предупредите.

Не очаквах отговор, но един от тях обърна бронираното си тяло — с гърбица и разширена задна част — и се наведе към мен. Приех жеста като любезен поклон, макар че навярно за тях означаваше нещо друго.

Този път излязоха, без да затварят вратата. Като се присвивах от усилие, бавно напуснах стоманения си ковчег и последвах огромните създания по тесния коридор.

Вече бях разбрал, че съм на борда на някаква подводница, достатъчно голяма, за да помести в трюма си дори най-големия хуунски кораб, плаващ из джиджоските морета.

Въпреки това ми напомняше за чудовището на Франкенщайн, създадено от части от много тела. Същото очевидно се отнасяше и за чудовищния съд, който ме отнасяше кой знае къде. Всеки път, щом минехме през врата, сякаш навлизахме в друг кораб, направен от други майстори… от съвсем различна цивилизация. Палубата и стените в един от отсеците бяха от снадени стоманени листове, в друг от някаква нишковидна материя — гъвкава, но здрава. Коридорите меняха размерите си — от широки до болезнено тесни. Налагаше се да се привеждам под ниски тавани… а това изобщо не бе забавно в състоянието, в което се намираше гърбът ми.

Накрая със свистене се отвори плъзгаща се врата. Единият от фувнтусите ми даде знак с извитата си долна челюст да вляза вътре и аз се озовах в сумрачно помещение, много по-голямо от килията ми.

Сърцата ми се изпълниха с радост. Пред мен стояха приятелите ми! Всичките — живи!

Бяха събрани край кръгъл илюминатор и гледаха мастиленосините океански глъбини. Можех да се опитам да се промъкна тихо, за да ги изненадам, но кхюините и г’кеките буквално имат „очи на тила“, поради което беше истинско предизвикателство да стреснеш Хък и Клещовръх.

(На два пъти наистина съм успявал да го направя.)

Когато те извикаха името ми, Ур-ронн завъртя дългата си шия и изпревари другите на четирите си тракащи копита. Хвърлихме се в разновидовите си обятия.

Хък първа върна нещата в обичайното им русло, като изръмжа на Клещовръх:

— Внимавай с щипките си, Рачешко лице! Ще ми счупиш някоя спица! Дръпнете се назад, всичките. Не виждате ли, че Алвин го боли? Направете му място!

— Кой го казва! — отвърна Ур-ронн. — Лявото ти колело току-що ну френаза фръстите на краката, Октофодска главо!

Не го бях забелязал, толкова се радвах отново да чуя сприхавото им пубертетско джавкане.

— Хр-рм. Дайте да ви погледна. Ур-ронн, изглеждаш толкова… по-суха от последния път, когато те видях.

Урската ни приятелка мрачно се засмя през ноздрата си. По тялото й имаше големи голи участъци — козината там беше опадала от водата.

— На нашите донакини ин тряваше доста врене, за да регулират влажността в стаята ни, но накрая усфяха — отвърна тя. По кожата й имаше белези — следи от несръчните усилия на фувнтусите да зашият раните й от разбитото стъкло на „Ууфонска мечта“. За щастие нейният вид не играе същите брачни игри като някои раси. За урсите не е важен външният вид, а статусът. Някоя и друга видима драскотина щеше да е от полза на Ур-ронн, за да покаже на другите ковачки, че е била тук.

— Да. И сега знаем как миришат урсите след истинска баня — прибави Хък. — Трябва да го правят по-често.

— Ти ли ни го казваш? Ани фотта на онази твоя зелена очна явълка…

— Стига, стига! — засмях се аз. — Бихте ли си затворили устата за достатъчно време, за да мога да ви погледна, а?

Ур-ронн беше права. Очните стълбчета на Хък се нуждаеха от почистване и приятелката ми имаше основателна причина да се тревожи за спиците си. Много от тях бяха счупени и новоизтъканите нишки едва започваха да обвиват краищата им. Известно време щеше да й се наложи да внимава как се движи.

Що се отнася до Клещовръх, той изглеждаше по-щастлив от когато и да било.

— Май беше прав, че в дълбините има чудовища — казах на нашия червенокорубест приятел. — Макар че изобщо не приличат на онези, за които ни разка…

Извиках, понеже гърбът ми като че ли бе пронизан от остри иглички, чак до шийния гребен. Бързо познах ръмженето на нашия малък нур Хуфу — изразяваше радостта си и искаше незабавно да изтътна умбла.

Преди да успея да проверя дали наранената ми гръклянна торбичка е в състояние да го направи, Ур-ронн подсвирна от мястото си до тъмното стъкло.

— Фак включиха фрожектора — със сподавено благоговение изсвистя тя. — Фовързай, Алвин. Трява да фогледнеш!

Тромав заради шината, аз застанах на мястото, което ми направиха. Хък ме погали по ръката.

— Винаги си искал да видиш това, приятел — каза тя. — Е, гледай и се диви. Добре дошъл във Великото бунище.