Джеймс Патерсън
Джак и Джил (95)

92.

Джак седеше неподвижен и спокойно наблюдаваше суматохата от коли и каравани, долепени броня до броня, в задръстването на Уест стрийт близо до входа на нюйоркския тунел Холанд.

От всички страни на черния му джип долиташе дрезгавото ломотене на радиостанциите. Наблюдаваше тревожните и слисани лица в колите. Една жена в тревистозелена кола бе обляна в сълзи. Хиляди клаксони пищяха като банши^[1], развилнели се из центъра на града.

Джак и Джил на Хълма се качиха. Сега вече всички знаеха защо, или поне така си мислеха.

Опита се да не мисли за Сара Роузън, когато най-сетне навлезе в дългия, клаустрофобичен тунел, който се виеше като змия под река Хъдзън. След тунела пое на юг по магистралата към Ню Джърси. След това към Делауеър и на юг.

Сара бе миналото, а миналото нямаше значение. Миналото не съществуваше. То бе само урок за бъдещето. Сара я нямаше. Но той не преставаше да мисли за горката Сара, докато се хранеше в ресторантчето до изхода на магистралата край Таливил. Важно бе да скърби. За Джил, не за президента Бърнс. Тя струваше повече от дузина Бърнсовци. Беше свършила добра работа, почти безупречна, макар че от самото начало просто бе използвана. Сара Роузън бе негово оръдие. Тя бе неговите очи и уши в Белия дом. Тя бе негова любовница. Бедната Сара.

Докато наближаваше Вашингтон към седем часа същата вечер, той се закле повече да не сантименталничи по Сара. Знаеше, че може да го стори. Беше в състояние да контролира своите мисли и емоции. Превъзхождаше Кевин Хокинс, който наистина се бе оказал много добър воин. Той беше Джак.

Но Джак вече не съществуваше.

Вече не беше и Сам Харисън. Сам Харисън бе просто фасада, необходимо прикритие, част от сложен план. Сам Харисън вече не съществуваше.

Сега животът му отново можеше да стане обикновен и предимно хубав. Почти си беше у дома. Беше изпълнил своята мисия. Беше успял.

После той вече си бе у дома и паркира на познатата алея. Видя малкото си момиченце, което изтича от къщата с разпилени руси коси. След него и съпругата си, която също тичаше. По страните й се стичаха сълзи. Както и по неговите. Не се боеше да плаче. Вече не се боеше от нищо.

Слава тебе, Господи, войната най-после беше свършила. Врагът, злият враг, бе мъртъв. Добрите бяха победили и сега най-скъпият начин на живот на земята бе съхранен за малко по-дълго, в името на живота на собствените му деца.

Никой никога нямаше да узнае защо и как се бе случило, нито кой наистина бе отговорен за това.

Също както с Джон Кенеди в Далас.

И Робърт Кенеди в Лос Анджелис.

И Уотъргейт, и Уайтуотър, и почти всички други значими събития от най-новата американска история. Само дето историята не знаеше. Тя бе старателно предпазвана от истината. Това бе американският начин.

— Толкова те обичам! — прошепна задъхано жена му, долепила устни до бузата му. — Ти си моят герой. Ти извърши нещо толкова прекрасно и смело!

Той също вярваше в това. Таеше го дълбоко в сърцето си.

Вече не беше Джак. Джак вече не съществуваше.