Джеймс Патерсън
Джак и Джил (42)

39.

Възрастен бездомник близо до сцената на убийството. В Гарфийлд Парк. Най-накрая нещо реално, с което да се захвана. Бях платил някои данъци и имах възвръщаемост на вложението си.

Бял мъж. Бял заподозрян.

Беше дори още по-обнадеждаващо. Нямаше кой знае колко бели мъже, които скитаха из района на Гарфийлд Парк. Със сигурност.

Обадих се на Сампсън и му казах какво съм научил. Той току-що бе застъпил на нощно дежурство. Попитах Джон как вървят нещата при него. Той каза, че нищо не вървяло, но вероятно оттук нататък щяло да тръгне. Обеща да уведоми останалите от групата.

Малко след пет часа отново спрях до училището „Соджърнър Трут“. То ме привличаше неудържимо по няколко причини. Новата информация за белия скитник и постоянното чувство, че в случая вероятно е замесен моят заклет и все още непобеден враг Гари Сонеджи. Това бе едната страна. А другата бе Кристин Джонсън. Госпожа Джонсън.

Външният офис отново беше пуст. Куклите от различни раси върху бюрото изглеждаха самотни и изоставени. Както и някакви драскулки и две-три книги от детска криминална поредица. Тежката дървена врата към главния офис бе плътно затворена.

Не долавях нищо отвътре, но все пак почуках. Чух да се затръшва чекмедже и после нечии стъпки. Вратата се отвори. Оказа се, че не е заключена.

Кристин Джонсън бе облечена с кашмирен жакет и дълга вълнена пола. Косите й бяха опънати назад и вързани с жълта панделка. Беше сложила очилата си. Сетих се за един цитат, от Дороти Паркър, струва ми се: „Мъжете рядко свалят жени с очила.“

Щом я видях, това незабавно оправи настроението ми и повдигна духа ми. Не знам точно защо, но си беше истина.

Хрумна ми, че тя често работи твърде до късно в училището. Това бе работата й, но аз се питах защо прекарва толкова много време тук.

— Да, отново съм останала след работно време. Хвана ме на местопрестъплението. Виновна, с окървавени ръце. Един твой приятел се отби тази сутрин — каза тя. — Инспектор Джон Сампсън.

— Той отговаря за случая — отвърнах.

— Изглежда всеотдаен и искрено ангажиран. Изненадващ в много отношения. Чете Камю — поясни тя.

Почудих се как ли е успял да вмъкне точно това в разговора им. Сред другите благородни цели, които си поставяше, Сампсън имаше определена слабост към запознанства с интересни и привлекателни жени като Кристин Джонсън. Изобщо не би се развълнувал от факта, че е омъжена, ако самата тя не се е притеснила. Сампсън можеше да бъде кавалер докрай, но само в случай че го оценяват.

— Сампсън чете много, винаги го е правил, откакто се познаваме. Всъщност преди това в училище му е преподавала моята баба. Той е оригиналният „Повелител на книгите“.

Кристин Джонсън се усмихна, показвайки тези прекрасни свои зъби.

— Запознат си с „Повелителя на книгите“? Сигурно ти се налага да гледаш всички тези филми.

— Ами че аз ги гледам. Всичко, за което децата ми кажат: „трябва да го видиш, тате!“ Писахме на „Повелителя“ шест. Но не си падаме чак толкова по Маколи Кълкин.

Тя продължаваше да се усмихва. Изглеждаше изключително добър човек. Завиждах на учениците й.

Пристъпих направо към деловия въпрос, който ме бе довел в училището.

— Причината, поради която се отбих, е, че възникна възможност убиецът да бъде идентифициран. Поне е някакво начало. Научих за това днес следобед, всъщност преди малко.

Кристин Джонсън изслуша внимателно онова, което имах да й кажа. Челото й бе прорязано от дълбоки бръчки. От кафявите й очи струеше напрежение. Тя бе добър слушател, което, доколкото си спомням, не е особено типично за един директор на училище.

— В Гарфийлд Парк, близо до мястото, където Шанел Грийн е била похитена, е бил забелязан възрастен човек, бял. Описан е като обитател на улицата. Вероятно бездомник. Не особено едър, с цяла, съвсем побеляла брада, облечен в кафяво или черно пончо.

— Трябва ли да кажа това на учителите? А на децата? — попита тя, след като приключих с описанието.

— Бих искал някой да намине тук утре сутринта и отново да поговори с преподавателите — казах. — Не знаем дали тази следа означава нещо, но може да се окаже важна. Това е най-доброто, с което разполагаме до момента.

— Малко предвидливост няма да е излишна — каза тя и се усмихна. Всъщност на себе си. — Ето какво се казва учителски тон. Ако твърде много се заседяваш наоколо, прихващащ от него. Твърде много клишета. Понякога се улавяш, че говориш на възрастни така, сякаш са пет-шестгодишни. Това влудява съпруга ми.

— Той също ли е учител? — попитах.

Тя поклати глава. Изглеждаше развеселена по някаква причина.

— Не, не. Джордж е адвокат. Всъщност е лобист на Капитолийския хълм. За щастие само се опитва да движи интересите на енергийния бизнес. „Оксидентал Петролиум“, компанията „Пепко Енерджи“, института „Едисън Илектрик“.

— Е, искаше ми се да предам новината за нашия заподозрян. Може би този път той е реален — казах. — Сега трябва да тичам.

— Недейте — възкликна Кристин Джонсън и млъкна, леко смутена.

После се усмихна с тази нейна многозначителна усмивка. Кротко ослепителна и привлекателна.

— Никакво тичане по коридорите — намигна ми тя.

Аз се засмях и поех по своя весел път обратно към работата след кратък миг на наслада и светлина. Действително много я харесвах. Че кой би устоял? Вероятно можехме някак, по някакъв начин да бъдем приятели, но едва ли.

Нищо не излизаше според очакванията, нищо не вървеше много добре. Всичко, което бяхме свършили, се изчерпваше с един бездомник от бялата раса. Не беше лоша полицейска работа, но не беше достатъчна. Дори не и приемлива. Два невъзможни случая. Господи!

Подкарах надолу по улицата и същата вечер в продължение на няколко часа не изпусках от очи училището. Училището на моя син. Може би някой скитник, бял мъж, щеше да намине, но не би.

Напуснах своя наблюдателен пост половин час след като Кристин Джонсън напусна своя.