Джеймс Патерсън
Джак и Джил (59)

56.

„Аз съм Сам, Сам съм аз“ — мислеше си той, докато тичаше.

Но всъщност не беше Сам Харисън.

Нямаше руси коси, нито носеше шикозни анцузи с фирмен надпис върху джоба на гърдите.

„Кой, по дяволите, съм аз? В какво се превръщам?“ — питаше се той, а краката му биеха здраво по паважа.

Знаеше, че къщата на Ливингстън Роуд номер 31 се обезопасява със сложна охранителна система. Не бе очаквал нещо по-различно.

Сега вече малко увеличи темпото. Накрая сви встрани от асфалтовия път и изчезна между шубраци и борови дървета. Продължи да тича през гората.

Беше в добра форма и все още не се беше изпотил много. Студеното време помагаше. Той беше бдителен, с изострени сетива, готов да възобнови играта, готов за ново убийство.

Прецени, че може да се приближи на десетина метра до къщата, без да рискува да бъде забелязан. После — бърз спринт до гаража.

В този кратък период щеше да бъде на открито. Абсолютно изложен на чужди погледи. Беше неизбежно и Бог знае, той се бе опитал да състави друг план за нападение.

Канеше се да атакува една къща в Маклийн. Колко невероятно изглеждаше. Беше като война. Война, която се води у дома. Революционна война.

От рехавата гора виждаше и други две големи къщи в колониален стил. Все още тъмни. Изглежда, на Ливингстън Роуд никой не бе станал от сън. Засега му вървеше. Заради късмета или уменията му, а може и заради двете, взети заедно.

Доколкото можеше да прецени, все още никой не се беше събудил на Ливингстън номер 31. Нямаше как да е сигурен, преди да е влязъл в самата къща, а тогава щеше да е твърде късно да се връща обратно.

Беше напълно възможно от ФБР да го чакат там вътре или да дебнат някъде из същата тази гора. Вече нищо не беше в състояние да го учуди. Всичко можеше да се случи по всяко време както на него, така и на Джил.

Реши да излезе от гората със спокоен и небрежен вид. Все едно че е един от тях. Внимателно отвори вратата на гаража, без да вдига шум. Шмугна се под нея, без да я вдига докрай, и се озова вътре. Отиде незабавно до алармената кутия „Нютоун“ и вкара кода. Толкова по въпроса за сигурността в предградията. Истински ефикасна защита просто не съществуваше. Не и срещу хора като него.

Той влезе в главната част на къщата. Сърцето му блъскаше в гърдите. Вратът му бе овлажнял от пот. Представяше си лицето на Ейдън. Виждаше го така, сякаш бе застанал до него.

Всичко бе спокойно и тихо, в къщата цареше безупречен ред. Леко бръмчене на хладилник. Детска рисунка и меню за училищен обед, прикрепени с магнит към вратата. От това сърцето му се сви. Децата на Ейдън.

Ейдън младши бе деветгодишен. Карис — на шест. Мерил бе на трийсет и четири, петнайсет години по-млада от съпруга си. За нея бракът им бе втори, а за него трети. Последния път, когато ги бе видял заедно, изглеждаха много влюбени.

Джак бързо стигна до всекидневната, промъкна се вътре и дъхът му секна. Там имаше някой!

Джак се извърна рязко наляво. Измъкна пистолета си и го насочи към човека. Боже господи, просто някакво проклето огледало! Той се взираше в собствения си образ.

Успя да си поеме дъх, после продължи мисията си, въпреки че сърцето му все още биеше до пръсване. Прекоси бързо всекидневната. Беше му толкова позната, куп спомени преминаха през съзнанието му. Болезнени мисли.

Наложи си да ги прогони.

Започна да се изкачва по покрити с плюшени пътеки стълби, после спря за миг. За първи път изпитваше съмнения.

Не можеше да има съмнения! Всякакви колебания и липсва на сигурност не бяха позволени! Не и в това. Не и при Джак и Джил.

Помнеше коридора на горния етаж, познаваше къщата много добре. Бе идвал тук по-рано, като „приятел“.

Последната врата вдясно бе на голямата спалня.

Там щеше да има оръжие. Пистолет в чекмеджето на нощното шкафче. Плюс това автоматик, прикрепен с лепенка под леглото.

Той знаеше. Знаеше. Той знаеше всичко.

Ако Ейдън вече го беше чул, всичко щеше да свърши. Играта щеше да приключи там, на място. И тогава край на Джак и Джил.

Критичен момент. Странни мисли. Твърде много.

Предишната вечер най-накрая бе отишъл да гледа „Криминале“. Не бе успял да се отпусне, въпреки че на няколко пъти се бе смял на глас.

Болна история; той беше още по-зле; а най-зле беше Америка.

„Престани да мислиш — отправи той към себе си мислено предупреждение. — Просто го направи. Направи го успешно. Незабавно! Бързо! И изчезвай!“

Джак убива американски знаменитости! Най-различни и разнообразни прочути личности! Ето какво прави той! Бъди Джак!

Но всъщност той не беше Джак.

Дори не беше Сам Харисън.

„Не мисли“ — изкомандва се той отново, докато бързаше нататък по коридора към голямата спалня.

Бъди Джак!

Убий!