Джеймс Патерсън
Джак и Джил (32)

29.

Един конкретен и особено натрапчив детайл около убийствата не ми даваше мира. Сетих се за него, докато завивах по натовареното Пенсилвания авеню и паркирах на втори ред пред хотел „Уилърд“ — поредната объркана сцена на убийство.

Не преставах да мисля за затормозяващата подробност, когато влязох във фоайето и се запътих нагоре към апартамента на Майкъл Робинсън.

Продължавах да разсъждавам над нея и когато вратите на безшумния асансьор плавно се отвориха на седмия етаж, където петима униформени стърчаха зад жълтите ленти, опасващи коридора като плетеница безвкусна коледна украса.

„В първите две убийства нямаше и следа от страст — разсъждавах аз. — Особено във второто. Убийствата бяха съвсем хладнокръвни и целенасочени. Разположението на телата на жертвите, изглежда, имаше характера на творчество. Перверзността на сцените ми се струваше твърде пряма и преднамерена. Пълна противоположност на убийствата от «Соджърнър Трут», които можеха да се определят като необуздана експлозия на потискана неприязън и чиста ярост.“

На този етап все още не осъзнавах докрай значимостта на станалото, както и всички онези, с които бях говорил за смъртния случай. Същото се отнасяше за вашингтонската полиция и за федералното бюро в Куонтико. Ако можеше да се каже, че като инспектор следвах някакво водещо правило по отношение на предумишлените убийства, то бе следното: в основата им почти винаги стоеше някаква страст. Обикновено ставаше въпрос за пламенна любов. Или отчаяна омраза. Или алчност. Въпросните убийства обаче не се отличаваха с нищо подобно. Коварната мисъл продължаваше да ме яде.

Защо Майкъл Робинсън? Продължавах да си задавам въпроса, докато вървях към апартамента, в който бе извършено убийството. Какво правят във Вашингтон тези ексцентрични психопати? Каква бе тая извратена и жестока игра, която бяха подхванали. И защо мечтаеха милиони зрители да наблюдават сензационното им кърваво хоби?

Отново забелязах Кайл Крег. Поговорихме няколко минути със старши агента от ФБР пред апартамента на жертвата. Обикновено спокойните вашингтонски ченгета сега сновяха около нас в състояние на лек шок. Мнозина вероятно бяха разочаровани почитатели на Майкъл Робинсън.

— Лекарят, провел аутопсията, твърди, че Робинсън е знаменит труп от около седем часа. Тоест станало е снощи към дванайсет — започна да нахвърля основните щрихи Кайл. — Два изстрела от упор в главата, Алекс. Съвсем отблизо, точно както в предните два случая. Обърни внимание на татуировката. Който и да е убиецът, трябва да е абсолютно безсърдечно копеле.

Съгласих се с Кайл. Безсърдечен. Без страст. Без гняв.

— Как са открили Майкъл Робинсън?

— О, това е още една добра роля, Алекс. Нова хитрина. Обадили са се по телефона в редакцията на „Поуст“. Уведомили са вестника откъде да приберат боклука тази сутрин.

— Това цитат ли е? — попитах Кайл.

— Не разполагам с точен цитат на думите им, но да „приберат боклука“ определено бе част от казаното — отвърна Кайл.

Интересувах се от всяка непочтителност или цинизъм, които Джак и Джил биха могли да използват в описанието на убийствата. Те очевидно проявяваха слабост към играта на думи. Бяха артисти. Питах се, освен това възможно ли е да са излезли на Пенсилвания авеню и да ни наблюдават отново. Да ни заснемат, докато се блъскаме и препъваме един в друг във вътрешността на „Уилърд“. Чудех се дали не приготвят и втори филм, с техния метод на широко разпространение. Наоколо бяха поставени постове за наблюдение, тъй че ако стояха там, щяхме да ги пипнем.

Влязох във всекидневната на хотелския апартамент и с облекчение установих, че началникът на инспекторите Питман не се вижда на сцената. Актьорът Майкъл Робинсън обаче беше там. Както казват, той бе роден за тази роля, може би най-голямата в живота му.

Голото му тяло бе в седнало положение на пода, с глава опряна в канапето. Изглеждаше така, все едно че е подпрян, за да види някой влизащ в стаята и може би това бе идеята на убиеца. Очите му ме гледаха втренчено. За да видят или да бъдат видени? Питах се. Не беше приятна гледка. Отбелязах синкавата плът. Кръвта вече се бе отекла в долната част на тялото му, която бе придобила отблъскващ мораво червеникав цвят.

Поредната знаменитост бе разголена. Свалена на земята. Наказана за някой действителен или въображаем грях? Каква връзка имаше с Фицпатрик и Шиън? Защо сенатор, телевизионна журналистка и актьор?

Три убийства за толкова кратко време. Предполага се, че знаменитостите трябва да са в по-голяма безопасност от нас, по-охранявани и над всичко това. В действията на убийците имаше нещо първично, необуздано и потресаващо.

Какво бе странното, сложно послание от Джак и Джил? Че никой вече не е в безопасност? Подмятах възмутителната мисъл в главата си. Беше добра изходна позиция, подходяща работна постановка.

Никой не е в безопасност? Джак и Джил ни заявяваха, че могат да дойдат за всеки, по всяко време.

Трупът отново бе съпроводен с бележка. Поредната строфа на Джак и Джил. Беше на нощното шкафче, оставена там за нас от странния и жесток убиец или убийци.

Джак и Джил на Хълма се качиха

и делата смъртоносни извършиха.

Не направиха грешка кой знае каква

в преценката си докога

на един противен либерал

се точи кръвта.

В стаята бе и един от търговските посредници на Майкъл Робинсън. Беше долетял от Ню Йорк. Хубав мъж със сребристоруси коси. Носеше дълго кашмирено палто върху костюм на Армани. Забелязах, че очите му са зачервени и подпухнали. Изглежда, бе плакал. Двама лекари от медицинската експертиза работеха върху фотогеничното тяло на актьора. Предполагам, че цялото проявено внимание може да се определи като проява на подобаващ стил. Само най-доброто за Майкъл Робинсън.

Имаше и други очевидни прилики с убийствата на Фицпатрик и Шиън. И в трите присъстваше някаква евтина безвкусица и извратеност. Всяко от тях представляваше екзекуция. И може би най-важното на този етап — те всички бяха „противни либерали“, нали? Те всички бяха разголени и изложени на показ заради онова, което представляваха.

— Д-р Алекс Крос? Извинете, вие сте д-р Алекс Крос, нали?

Обърнах се и видях високия строен мъж, който бе произнесъл името ми. Беше със сурови черти и почти войнишка стойка. Около четиридесетте, предположих. Носеше черен шлифер върху тъмносив костюм. Стегнат, делови вид. Определено някакъв висш служител на закона.

— Да, аз съм Алекс Крос — отвърнах.

— Аз съм Джей Грейър от Тайната служба — представи се той официално. Имаше нещо в самата изправена стойка на тялото му. Изключителна сигурност. Или морална увереност? Наличие на непоклатим стълб зад гърба му? — Старши агент от отряда по охраната на президентското семейство.

— С какво мога да ви бъда полезен? — попитах аз агент Грейър. В главата ми вече виеха аларми. Чувствах, че ми предстоеше да получа доста по-пълно обяснение защо съм избран да оглавя разследването по случая Джак и Джил. От кого и по каква причина.

— Трябва да се явите в Белия дом — каза той. — Опасявам се, че е върховно нареждане, д-р Крос. Отнася се за разследването по случая Джак и Джил. Съществува още един проблем, с който трябва да се запознаете.

— Обзалагам се, че е голям — рекох на агент Грейър.

— Да, боя се, че е така. Проблемът наистина е голям, д-р Крос. Има нещо, което трябва да споделим с вас.

Подозирах нещо подобно. Някъде там в дъното на съзнанието ми се бе спотайвал безмълвен страх. Сега се бе изправил пред мен.

Искаха да се явя в Белия дом.

Викаха юнака, способен да посече многоглавия змей. Даваха ли си сметка какво означава това?