Джеймс Патерсън
Джак и Джил (66)

63.

И дума да не става! Не може да бъде. Добре дошъл на границата между „Досиетата X“, „Зоната на здрача“ и Информационната супермагистрала.

Метър и петдесет и пет, но затова пък сто и пет кила, Мариан Магио представляваше мощна електроцентрала. Смяташе се за „цензор на неприличното и опасното“ по интерактивната мрежа „Продиджи“. Работата й с „Продиджи“ бе да охранява пътуващите по Информационната супермагистрала. Пред очите й ставаше авария. В мрежата имаше натрапник.

Това беше невъзможно. Тя не можеше да откъсне поглед от екрана на своя монитор.

— Това е интерактивният век. Е, хора, подгответе се. Предстои влакова катастрофа.

Мариан Магио бе цензор на „Продиджи“, собственост на IBM, от шест години. Досега най-популярната услуга по „Продиджи“ бяха билбордовете. Те се използваха от членовете за предаване на лични съобщения, въз основа на които други членове можеха да се обучават, да планират почивките си, да получават информация за някой нов ресторант и подобни неща.

Обикновено съобщенията бяха съвсем безобидни и покриваха актуални теми, въпроси и отговори върху какво ли не от реформи за подобряване на благосъстоянието до информация за най-нашумялото през месеца углавно дело за убийство.

Но не и съобщения като това, в което се взираше в момента. То изискваше намесата на Цензора, защитника на подрастващите, както понякога се наричаше мислено.

От около единайсет часа същата вечер тя преглеждаше съобщения на един конкретен абонат от Вашингтон. В началото странните съобщения предизвикваха нейната противоречива преценка. Дали да ги цензурира или да се въздържи? В края на краищата сега „Продиджи“ трябваше да се състезава с „Интернет“, която можеше да стане доста необуздана и откачена.

Тя се питаше дали подателят си даваше сметка за това.

Понякога маниаците знаеха разпоредбите. От време на време, изглежда, просто имаха нужда от контакт с човешко същество, дори контакт с нея. Цензорът на техните мисли и действия.

Първото съобщение питаше другите абонати за тяхното „искрено“ мнение по един противоречив въпрос. Описваше се случай на убийство на дете във Вашингтон. После абонатите бяха запитани дали убийствата на деца или случаят Джак и Джил заслужават повече внимание от страна на полицията и пресата? Кой случай бил по-важен в морален и етичен план?

Мариан Магио бе принудена да изтегли две от ранните съобщения. Не заради тяхното съдържание, а поради натрапващата се употреба на нецензурни думи.

Когато изтегли съобщенията обаче, изглежда, предизвика невероятна емоционална експлозия от страна на абоната от Вашингтон. Първо пристигна дълга и отвратителна филипика относно „скверната и напълно ненужна цензура.“ Това подтикна абонатите да превключат на Компусърв и други конкурентни онлайн услуги. Естествено, Компусърв и Америка онлайн^[1] също си имаха свои цензори.

Съобщенията продължаваха да пристигат от Вашингтон по-бързо от светлината. Едно от тях призоваваше „Продиджи“ „да гръмнете задника на вашия некомпетентен цензор“. Мариан Магио тутакси го цензурира.

Друго съобщение използва единайсет пъти в два абзаца думата „чукам“. Тя цензурира и него.

Тогава подателят избълва не просто вулгарна и дразнеща канонада върху системата. В 1:17 абонатът във Вашингтон започна да твърди, че той е отговорен за двете брутални убийства на деца.

Твърдеше категорично, че той е убиецът и че ще го докаже на живо по „Продиджи“.

Мариан незабавно изтегли съобщението. Освен това извика своята надзорничка в кабинката си в центъра на „Продиджи“ в Уайт Плейнс, щата Ню Йорк. Огромното й тяло се тресеше от глава до пети като желе, докато началничката й пристигна, носейки за двете черно кафе. Черно кафе? Мариан се нуждаеше от две-три пици, за да понесе това катастрофално бедствие.

Внезапно на екрана просветна ново съобщение от вашингтонския абонат, който изглеждаше достатъчно членоразделен и интелигентен, но невероятно вбесен и безспорно луд. Последното съобщение изброяваше кървави подробности във връзка с убийството на цветнокожо дете, „подробности, известни единствено на вашингтонската полиция“, поясняваше абонатът.

— Господи, Мариан, какъв отвратителен, побъркан тип! — възкликна надзорничката на „Продиджи“ над рамото на Мариан Магио. — Всички съобщения ли са от този сорт?

— Почти. Малко си е поозаптил езика, но текстът е пропит с насилие. Същински вампир е, откакто му подрязах крилцата.

Последното съобщение от Вашингтон продължаваше да се изписва пред очите им. Описанието изглеждаше като на действително убийство на малко цветнокожо дете в Гарфийлд Парк. Убиецът твърдеше, че е използвал рязана бейзболна бухалка, подсилена с изолирбанд. Твърдеше, че е ударил детето двайсет и три пъти и е броял всеки отделен удар.

— Прекъсни този боклук! Дръпни му шалтера! — взе бързо своето решение надзорничката.

След което взе и друго, още по-важно. Според нея вашингтонската полиция трябваше да бъде уведомена незабавно за подозрителния абонат. Нито тя, нито Мариан Магио знаеха дали убийствата на децата са действителни, но безспорно им звучаха именно така.

В 1:30 след полунощ надзорничката от „Продиджи“ се свърза с някакъв инспектор от Първо районно полицейско управление във Вашингтон. Записа си името и чина му в личната си база данни: инспектор Джон Сампсън.