Джеймс Патерсън
Джак и Джил (22)

19.

На тръгване Натали си взе още една „маргарита“.

— За из път — каза тя и онзи дълбок, великолепен неин смях бликна отново. — Научих се да ходя на приеми в академията „Св. Катерина“ в Кливлънд. После в Охайо — довери му тя по пътя за гаража, който се намираше под сградата на пенсионния фонд. Опитваше се да му покаже, че е различна от телевизионния си образ, че е неудачник, че е по-забавна. Той разбра посланието й. То дори предизвика симпатиите му. Забеляза, че обичайната й ясна и отчетлива дикция сега бе леко небрежна. Натали вероятно смяташе, че така звучи секси, и беше права. Тя всъщност бе много симпатична, много земна, което малко го учуди.

Взеха нейната кола, както Джил бе предвидила. Натали караше сребристосиния си додж доста бързичко. Едновременно с това приказваше като картечница, ала не губеше интереса на публиката си: ГАТТ, проблемите на Елцин с пиенето, недвижимото имущество в административна област Колумбия, реформата във финансирането на предизборните кампании. Показа се интелигентна, информирана, жизнерадостна и единствено леко невротична по въпроса за нескончаемата борба между половете.

— Къде отиваме? — реши най-сетне, че трябва да попита той. Естествено, вече знаеше отговора на своя въпрос. Хотел „Джеферсън“ — сладостният капан на Натали. Нейното място.

— О, в лабораторията ми — отвърна тя. — Защо, притесняваш ли се?

— Не. Е, може би мъничко — отговори той и се разсмя. Така си и беше.

Тя го въведе в личния си апартамент в хотел „Джеферсън“ на Шестнадесета улица. Две красиви стаи и просторна баня с изглед към центъра на града. Джак знаеше, че тя притежава и една къща в аристократичната стара част на Александрия. Джил бе ходила там. За всеки случай. За да бъдат точни. Мери по два пъти. Ако трябва и по пет пъти мери!

— Това местенце е собствената ми почерпка за самата мен. Специално място, където мога да работя в сърцето на града — каза му тя. — Гледката не е ли зашеметяваща? Внушава ти усещането, че притежаваш целия град. Поне с мен е така.

— Разбирам те. Аз самият много обичам Вашингтон — обади се Джак. За миг се бе изгубил в далечината, погълнат от панорамата отвън. Той наистина обичаше този град и онова, което се предполагаше, че представлява или поне представляваше навремето. Още си спомняше първото си идване тук. Беше едва редник в пехотата, само на двайсет. Войникът.

Той безмълвно обходи с поглед работното й място. Преносим компютър, малък мастиленоструен принтер, два видеоплейъра, една златна статуетка „Еми“, джобен справочник за пътническите авиолинии. Свежи цветя в розова ваза до черна керамична купа, пълна с чуждестранни дребни монети. Натали Шиън, това е твоят живот. Донякъде забележителен, донякъде тъжен, но най-вече приключил.

Натали спря и се вгледа в него внимателно, сякаш го виждаше за първи път.

— Ти си много добър човек, нали? Създаваш впечатление на много искрен човек. Неподправен, както се казва — или както се казваше навремето. Ти си добро момче, нали, Скот Куксън?

— Не съвсем — повдигна рамене той. После извъртя искрящите си сини очи и на устните му се появи пленителна лека полуусмивка. В това бе наистина добър: да спечели момичето — ако се налагаше. Въпреки че, в интерес на истината, при нормални обстоятелства той никога не кръшкаше. Беше моногамен.

— Никой не е наистина добър във Вашингтон. Особено след като е поживял известно време тук — каза той, като продължаваше да се усмихва.

— Предполагам, че си прав — изсмя се тя дрезгаво, после отново. На себе си ли? Личеше, че е малко разочарована от отговора му. Искаше или може би имаше нужда от нещо неподправено в живота си. Е, същото искаше и той — тъкмо в това се заключаваше всичко. Играта беше изискана — в това беше онази търсена неподправеност. Случваше се нещо изключително важно. Твореше се историята. И то именно в този миг, в този апартамент в хотел „Джеферсън“.

Тази опасна, неустоима игра, в която се бе впуснал — тя бе животът му. Имаше смисъл и той се почувства удовлетворен. Не, той почувства — за първи път от години.

— Ей, здравей, Скот Куксън. Загубихме ли те за секунда?

— Не, не. Тук съм. Аз съм човек, който живее с настоящето. Просто се наслаждавах на великолепния изглед. Вашингтон в малките часове.

— Това е нашата гледка за вечерта. Само за теб и мен.

Натали направи първата стъпка в чисто физически план, точно както го бе предвидил, и това му подейства успокоително.

Тя го приближи в гръб. Застана зад него и обгърна гърдите му с дълги и слаби ръце, на които подрънкваха гривни. Бе изключително хубаво. Тя разпалваше силно, почти неустоимо желание и го знаеше. Той почувства как се възбужда, как става твърд като камък в панталоните отляво. А тази възбуда бе като лека тръпка в сравнение с всичко останало, което чувстваше в момента. Освен това можеше да я използва. Нека почувства възбудата ти. Нека те докосне.

— Така добре ли е? — попита тя. Всъщност беше мила. Нежна, грижовна. Жалко. Твърде късно за промяна на плана и избор на друга мишена. Кофти късмет, Натали.

— Много добре, Натали.

— Мога ли да смъкна вратовръзката ти, колкото и да е елегантна? — попита тя.

— Мисля, че връзките изобщо трябва да бъдат премахнати — отвърна той.

— Не, връзките определено имат своето място. Първи причастия, погребения, коронации.

Натали стоеше съвсем близо до него. Можеше да бъде тъй сладко, тъй нежно изкусителна, което го натъжаваше. Харесваше я повече, отколкото бе предполагал. Някога може би наистина е била семплата красавица на Средния запад, за каквато отчасти се представяше и сега. Към Даниел Фицпатрик той бе изпитвал единствено неприязън, но тази вечер чувствата му бяха многопланови. Вина, съжаление, колебание, съчувствие. Най-трудно бе да убиваш така отблизо.

— Какво ще кажеш за белите памучни ризи? Техен привърженик ли си? — попита Натали.

— Изобщо не харесвам бели ризи. Белите ризи са за погребения и коронации. И за благотворителни балове.

— Напълно споделям изразеното становище — каза Натали, докато бавно разкопчаваше бялата му риза. Той остави леките й пръсти да извървят пътя си. Стигнаха до колана му. Възбуждащо. Тя беше ненадмината в това. Плъзна длан по чатала му и после бързо я отдръпна.

— А какво ще кажеш за високите токчета? — попита Натали.

— Всъщност ги харесвам, когато се носят от подходяща жена за подходящ случай — отвърна той. — Но обичам и походка на боси нозе.

— Хубаво казано. Момичето да има право на избор. Това ми харесва.

С отривисто движение тя изу само едната черна обувка и после се засмя на шегата си. Въпрос на избор — едната обувка събута, другата все още на крака й.

— А копринени рокли? — прошепна тя във врата му. Вече бе твърд като камък. Дишаше тежко. Натали също. Помисли си дали първо да не я люби. Щеше ли да бъде по правилата? Или си беше изнасилване? Натали бе успяла да го обърка в това отношение.

— Мога и без тях в зависимост от случая, разбира се — прошепна той в отговор.

— Ммм. Май че сме на едно мнение за много неща.

С грациозно движение Натали Шиън се освободи от роклята си. Остана по синьо дантелено бельо, една обувка и черни копринени чорапи. Около врата си имаше тънка златна верижка с кръстче, която изглеждаше така, сякаш бе пристигнало заедно с нея чак от Охайо.

Джак все още бе с панталони. Но без бяла риза, без връзка.

— Може ли да отидем там? — прошепна тя, без да назовава гласно спалнята. — Наистина е хубаво. Гледката е същата, само че има и камина. Камината дори работи. Нещо всъщност работи във Вашингтон.

— Добре. Тогава да си запалим огън.

Джак я повдигна, сякаш тя бе перце, сякаш двамата бяха елегантни танцьори, което в известен смисъл бе самата истина. Не искаше да мисли за нея, но не успяваше. Опита се насилствено да я изхвърли от съзнанието си. Не можеше да разсъждава по този начин, като ученик, като нормално човешко същество.

— И силен. Хммм — въздъхна тя, докато изритваше най-сетне и другата си обувка.

Панорамният прозорец разкриваше възхитителна гледка нагоре по Седемнадесета улица. Булевардите и Скот Съркъл някъде там долу изглеждаха като прекрасна скъпа огърлица, бижу от Хари Уинстън или Тифани. Нещо, достойно да бъде носено от принцеса Даяна.

Наложи се Джак да си напомни, че Натали е негова жертва и че той е длъжен да я убие. Нищо не трябваше да му попречи да го извърши сега. Окончателното решение бе взето. Зарът бе хвърлен. Буквално.

Насили се да не се поддава на сантименталности. Ето така! Умееше да бъде тъй хладнокръвен и овладян.

За миг си помисли дали да не хвърли дръзката и красива новинарка през панорамния прозорец на спалнята й. Запита се дали щеше да прелети през стъклото или просто ще се удари в него и ще падне в стаята.

Вместо това положи внимателно Натали на едно легло, покрито със старомодна провинциална кувертюра, дошла също от Охайо. После извади от джоба на сакото си белезници.

Изчака тя да ги види.

Натали Шиън се смръщи, сините й очи се разшириха в недоумение. Буквално за секунди тя сякаш цялата някак се сви и посърна.

— Това някаква гадна шега ли е? — Беше гневна, но и засегната. Досещаше се, че пред себе си има някакъв извратен тип, и бе права — отвъд най-страшните си кошмари.

Гласът му бе съвсем нисък:

— Не, не е шега. Много е сериозно, Натали. Би могла да кажеш, че е новина.

В този миг от вратата към съседния апартамент се чу внезапно и рязко почукване. Той вдигна показалец, за да накара Натали да мълчи, да бъде много, много тиха.

Очите й изразяваха объркване, откровен страх и необичайна липса на тъй свойственото й присъствие на духа.

Неговите бяха студени. И абсолютно безизразни.

— Това е Джил — каза той на Натали Шиън. — Аз съм Джак. Съжалявам. Наистина.