Джеймс Патерсън
Джак и Джил (5)

2.

— За бога, Джон, знаеш ли кое време е? Имаш ли и най-малка представа колко е часът? Умолявам те, махай се от къщата ми. Върви си у вас. И блъскай по собствената си врата посред нощ!

Изстенах и раздвижих глава напред-назад, опитвайки се да прогоня сковаността от съня, сграбчила врата и плещите ми. Още не се бях събудил напълно. Може би просто сънувах лош сън. Може би Сампсън не беше на задната веранда. Може би аз все още бях в леглото с пухената си любовница. А може би не.

— Може да почака — рекох. — Каквото и да е, по дяволите.

— О, изключено — отвърна той, поклащайки глава. — Повярвай ми, Сладур, никакъв шанс.

Дочух скърцане зад себе си. Рязко се обърнах, все още леко изплашен и напрегнат.

В кухнята видях моето малко момиченце. Стоеше там по пижама на пеперуди в син електрик, босо и изплашено. Последната добавка към семейството — красива абисинска котка на име Роузи — следваше Джани по петите. Роузи също бе чула шума на долния етаж.

— Какво има? — попита Джани със сънен шепот, разтърквайки очи. — Защо си станал толкова рано? Случило се е нещо лошо, нали, татко?

— Връщай се обратно в леглото, скъпа — казах аз на Джани с най-нежния глас, на който бях способен. — Няма нищо. — Наложи се да излъжа малкото си момиченце. Работата ми отново ме бе издирила вкъщи. — Сега ще се качим горе, за да не нарушим най-полезния ти сън.

Отнесох я на горния етаж, като по пътя ласкаво потърках нос в бузата й, шепнейки нежни глупости, все едно че бъбрех на сън. Внимателно я загърнах със завивките й, подпъхнах ги под нея и после хвърлих един поглед и на сина си Деймън. Скоро всеки от тях щеше да се отправи към своето училище — Деймън към „Соджърнър Трут“^[1], а Джани към „Юниън стрийт“. Докато извършвах тези свои дейности, котката Роузи непрестанно ми се мотаеше в краката.

После се облякох и двамата със Сампсън се понесохме с колата му към сцената на ранното утринно престъпление. Не се наложи да пътуваме дълго.

Сладка работа, Алекс.

Само на четири преки от нашата къща, на Пета улица.

— Вече съм буден, волю-неволю, и никак не ми харесва. Тъй че разказвай — казах аз на Сампсън, докато наблюдавах просветващите червени и сини светлини на полицейските коли и линейки, които се откроиха пред нас.

На четири преки от къщата ни.

Много синьо-бели престилки се бяха струпали в края на един тунел от оголели дъбове и постройки от червена тухла. Злополуката, изглежда, бе станала в училището на Деймън. (Това на Джани бе на десетина преки в противоположна посока.) Тялото ми се скова. В главата ми се изви вихрена буря.

— Едно малко момиченце, Алекс — каза Сампсън с необичайно ласкав за него глас. — Шестгодишно. За последен път са я видели в училището „Соджърнър Трут“ вчера следобед.

Наистина беше училището на Деймън. И двамата въздъхнахме. Сампсън обича Деймън и Джани почти колкото и аз. Те му отговаряха със същите чувства.

Много хора се бяха струпали вече пред двуетажната постройка във федерален стил, където се помещаваше началното училище. Половината от квартала, изглежда, беше будна в четири сутринта. Навсякъде из тълпата виждах гневни и слисани лица. Някои бяха по халати, други — увити с одеяла. Мразовитият дъх от устата им се изливаше навсякъде из двора като изгорели газове от ауспух. По публикувани данни на „Уошингтън Поуст“ само през миналата година във Вашингтон бяха загинали повече от петстотин деца под четиринайсетгодишна възраст. Но хората тук го знаеха от собствен опит. Нямаше защо да го четат във вестника.

Шестгодишно момиченце. Убито в училището на Деймън или близо до него. Не бих могъл да си представя по-ужасен кошмар, в който да се озова, след като се събудя.

— Съжалявам, Сладур — рече Сампсън, докато излизахме от колата му. — Реших, че въпреки това трябва да го видиш, да присъстваш лично.