Джеймс Патерсън
Джак и Джил (47)

44.

Главното фоайе на Кенеди Сентър бе препълнено с тъпи вашингтонски сноби. Театрали, божичко. Преобладаваше по-възрастната публика, предимно със сезонен абонамент. Бяха поставени маси, на които се продаваха сувенирни тениски за запалени почитатели и програми за най-отбраните представления. Жена с крещящ червен чадър превеждаше група гимназисти през тълпата излезли в антракт зрители.

Кевин Хокинс си даваше сметка, че това убийство включваше един много рискован и труден номер.

За да извърши убийството, трябваше да се доближи невероятно близо до жертвата, чисто физически.

Това го притесняваше, но нямаше как да го избегне. Трябваше да се добере до самата мишена и никакви издънки.

Фотожурналистът продължаваше да го обмисля, докато успешно се приобщаваше към шумната театрална тълпа.

Най-накрая забеляза съдията Томас Хенри Франклин. Понастоящем Франклин бе най-младият член на Върховния съд. Беше чернокож. Изглеждаше надменен, което съответстваше на репутацията му във Вашингтон. Не беше особено симпатичен. Не че това имаше някакво значение.

Щрак! Кевин Хокинс засне наум Томас Хенри Франклин.

Съдията държеше под ръка една двайсет и три годишна жена. Щрак! Щрак!

Хокинс си бе подготвил и домашното за Шарлот Кинси. Знаеше името й, естествено. Знаеше, че е втори курс студентка по право в Джорджтаунския университет. Знаеше и други мрачни тайни за Шарлот Кинси и съдия Франклин. Беше ги наблюдавал заедно в леглото.

Известно време остана загледан в Томас Франклин и студентката, които разговаряха в главното фоайе. Бяха оживени и словоохотливи като всяка друга двойка наоколо. Дори повече. Каква велика забава можеше да бъде театърът!

Направи мислено още няколко моментни снимки. Никога нямаше да забрави по какъв начин разговаряха тези двамата помежду си. Щрак!

Смееха се съвсем естествено и спонтанно и, изглежда, се наслаждаваха на взаимната си компания. Хокинс усети, че се смръщва. Имаше две племенници в квартал Силвър Спринг. Мисълта за младата студентка по право с този лицемер на средна възраст направо го побъркваше.

Иронията на суровата му присъда извика неочаквана усмивка на устните му. Моралът на един хладнокръвен убиец — колко комично! Колко безумно! Колко страхотно!

Проследи с поглед как двамата се преместиха на просторната тераса встрани от коридорите. Последва ги само на няколко стъпки. Реката Потомак се простираше пред тях черна като нощта. Точно в този момент преминаваше „Денди“ — вечерно увеселително корабче от Александрия.

Тънките завеси, отделящи фоайето от терасата, драматично прошумоляха при повея на хладния вятър откъм реката. Кевин Хокинс внимателно пристъпи към съдията от Върховния съд и неговата красива приятелка. Мислено им направи още няколко снимки.

Забеляза, че бялата риза на съдия Франклин е с един номер по-малка и яката й бе твърде стегната. Жълтата вратовръзка бе твърде крещяща за костюма му в убито сиво. Шарлот Кинси притежаваше една характерна усмивка, едва забележима и сладка, която бе просто неустоима. Имаше чудесно заоблени сочни гърди. Лекият ветрец откъм реката развяваше дългите й черни коси.

За миг се допря до двамата чисто физически. Толкова се приближи до Шарлот и Томас. Направо докосна дългата блестяща коса на студентката по право. Усети парфюма й. „Опиум“ или „Шалимар“. Щрак!

Стоеше точно там. Толкова близо. Практически се бе извисил над тях, в буквален и в преносен смисъл на този израз.

Обективът на мисълта му продължаваше да запечатва моментните образи. Никога нямаше да забрави това, нито един кадър от интимната сцена на убийството.

Можеше да наблюдава, да чува, да докосва, да регистрира с обонянието си; и въпреки това не чувстваше нищо.

Кевин Хокинс се съпротивляваше на всички човешки импулси в този момент. Без съжаление. Без вина. Без срам. И без милост.

През лявото си рамо студентката по право бе преметнала кожена чанта, която бе леко отворена, буквално един процеп, точно колкото бе необходимо. Ах, каква безгрижна, непринудена, неразумна девойка.

Фотожурналистът беше ловък в ръцете. Все още добър. Все още овладян. Все още много бърз. Все още един от най-добрите.

Той бързо мушна нещо в чантата й. Толкова! Успех. Първият за тази вечер.

Нито тя, нито съдия Франклин забелязаха краткото движение. Не забелязаха и него, когато ги подмина и потъна в тълпата. Той бе речният бриз, нощта, лунната светлина.

Този особен миг го изпълваше с невероятно опиянение. Всичко друго на света бе просто несъпоставимо. В цялата многообразна палитра от човешки изживявания нямаше нищо, достойно да се сравни с могъществото в отнемането, в открадването на поредния човешки живот.

Знаеше, че трудната част мина. Близкият план. Сега оставаше формалният акт на убийството.

Да убие на публично място.

Без да го хванат.

Сърцето му внезапно подскочи, заблъска ужасно. Нещо не бе както трябва. Нещо не бе наред. По-зле не можеше и да бъде. Грешка, грешка, грешка!

Господи! Шарлот Кинси бъркаше в чантата си.

Щрак.

Беше намерила бележката, която й бе оставил там — бележката от Джак и Джил! Грешка, грешка, грешка!

Щрак!

Младата жена я гледаше с любопитство, чудеше се какво представлява и откъде се е взела в чантата й.

Започна да я отваря. Той усети яростно туптене в слепоочията си. Тя вече бе привлякла вниманието на съдията. Той също сведе поглед към листчето.

„Не!“ — идеше му се да изкрещи.

И започна да действа по инстинкт. Единствено. В този момент нямаше време за колебания.

Тръгна напред много бързо и уверено.

Лугерът му беше навън и се полюшваше под кръста му. Пистолетът не се виждаше заради близостта с навалицата, гората от крака и ръце, панталони с ръб и кардирани рокли.

Той вдигна ръка и стреля само веднъж. Ъгълът беше доста неудобен. Далеч не идеалният. Видя внезапно разцъфналия аленочервен цвят. Тялото потръпна, после се сгърчи и се строполи на мраморния под.

Изстрел право в сърцето! Естествено, цяло чудо или почти. Господ май беше на негова страна, а?

Щрак!

Щрак!

Сърцето му едва го понесе. Не беше свикнал с подобен род внезапни импровизации.

Помисли си за възможността да бъде хванат след всичките тези години, и то при изпълнение на такава невероятно важна мисия. За миг си представи пълния провал. Почувства, почувства нещо.

Пусна лугера в джунглата от крака, панталони, рокли от атлаз и тафта, високи токчета и лъснати до блясък обувки.

— Това изстрел ли беше? — изпищя една жена. — О, божичко, Филип. Застреляха някого!

Той отстъпи от сцената на спектакъла, точно както и всички останали присъстващи. Главното фоайе изглеждаше така, сякаш бе лумнало в пламъци.

Той беше част от тях, част от страховитата, обзета от паника тълпа. Нямаше нищо общо с ужасяващия смут, с убийството, с оглушителните изстрели.

Лицето му представляваше убедителна маска на шок и изумление. Господи, как добре познаваше този израз. Беше го виждал толкова пъти през живота си.

След още няколко напрегнати минути вече бе вън от Кенеди Сентър. Пое с умерена крачка към Ню Хемпшир авеню. Беше един от тълпата.

„Също както едно време“ — стрелна се в мислите му. Темпото беше прекалено бързо, двойно или тройно ускорено. Спомни си, че си тананикаше същата песен на идване. Както фотожурналистът си знаеше — от старите времена по-добри нямаше.

Старите времена се завръщаха, нали?

Джак и Джил на Хълма се бяха качили.

Играта бе тъй красива, деликатна и изтънчена.

А сега напред към най-шокиращата новина.