Джеймс Патерсън
Джак и Джил (104)

101.

— Не можеш да застреляш и двама ни — заявих аз на Дани Будро. Изрекох го ясно и категорично.

Направих още една стъпка към моя край на просторния хол. Увеличих разстоянието между Кристин Джонсън и себе си.

— Какво, по дяволите, искаш да кажеш? За какво говориш, Крос? Казвай, Крос!

Не му отговорих. Нека се сети. Бях сигурен, че ще го стори. Той беше умно лошо момче.

Даниел Будро се взря в мен, после бързо отмести поглед към Кристин. Получи посланието. Най-накрая видя капана.

Очите му като свредели се забиха дълбоко в черепа ми. Той беше осъзнал какво съм направил. Застреляше ли някой от нас, другият щеше да го спипа.

— Тъп боклук такъв! — изръмжа той към мен. Гласът му бе нисък и заплашителен. — Тогава ти пръв ще си го получиш.

Вдигна полуавтоматичния „Смит & Уесън“. Аз плъзнах поглед по цевта.

— Достатъчно! — извика Кристин от противоположния край на стаята. Тя бе невероятна по време на цялото това напрежение, при тези обстоятелства. — Достатъчно си убивал! — заяви тя на Будро.

Дани Будро започваше да се паникьосва. Безумни очи гледаха втренчено от глава, която сякаш беше на въртяща се ос.

— Не, не съм убивал достатъчно! Аз едва сега започвам! — Кожата му се бе изопнала.

Той размаха полуавтоматика към Кристин. Ръцете му бяха изпънати като шомпол. Цялото му тяло трепереше и бе наклонено наляво.

— Дани! — извиках аз името му миг преди да се хвърля към него.

За миг се поколеба. После пистолетът му трепна и той стреля. Стреля в Кристин.

Тя се опита да се дръпне встрани. Не разбрах дали бе успяла.

Тялото ми се устреми напред. После вече бях във въздуха.

Дани Будро извъртя полуавтоматика към мен. Очите му бяха изпълнени с ужас и безкрайна омраза. Трепереше от ярост, страх, отчаяние. Може би щеше да успее да уцели и двама ни.

Аз обаче бях много по-бърз, отколкото той бе очаквал. Вече се намирах в радиуса на ръката му и протегнатото оръжие.

Стоварих се отгоре му, все едно че беше голям мъж, въоръжен и опасен. Блъснах го с цялата сила на тялото си. Съприкосновението ми достави истинска наслада.

Двамата се строполихме на пода. Бяхме вплетени един в друг, безпорядък от трескаво размахвани ръце и крака. Разнесе се нов изстрел. Не почувствах ослепителна болка, но усетих в устата си вкус на кръв.

Момчето изпищя пронизително и жално. Това бе вопъл! Измъкнах пистолета от ръката му. Той се опита да ме ухапе, да забие зъби в плътта ми. После изръмжа.

Тялото му бе обхванато от гърч, вероятно поради медикаментозен глад. Краката и ръцете му се тресяха. Тазът му се повдигаше отривисто, докато се съвкупяваше на сухо с крака ми.

Очите му се обърнаха и тялото му внезапно омекна. От устата му изби пяна. Ръцете и краката му продължаваха да потръпват. Не беше изключено да е загубил съзнание за миг-два. Продължаваше да се слюнчи, да хъхри и да издава звуци, като че ли се дави.

Плеснах го леко по бузата. Устните му бяха станали морави. Очите му накрая се върнаха в нормалното си положение. Започнаха бързо да примигват. Пристъпът бе отминал тъй бързо, както го бе връхлетял. Лежеше там отмалял на пода — безформена купчина обезумяло лошо момче.

Полицаите бяха чули изстрелите. Нахлуха в хола. Насочени пушки, пистолети. Врява и писък на радиостанции.

Кристин Джонсън отиде до съпруга си. Както и двама лекари от Спешна медицинска помощ.

Следващия път, когато погледнах, Кристин точно коленичеше до мен. Нямаше вид на ранена.

— Добре ли си, Алекс? — попита тя с дрезгав шепот.

Аз все още държах Дани Будро. Той сякаш бе загубил чувство за реалност. Плувнал в студена, лепкава пот, убиецът от училището „Соджърнър Трут“ изглеждаше тъжен, самотен и невероятно безпомощен. Тринайсетгодишен. Пет убийства. А може и повече.

— Епилептичен пристъп? — попита Кристин. Аз кимнах.

— Да, струва ми се. Може би от твърде много възбуда. Дани Будро се опитваше да каже нещо, но аз не можех да чуя какво. Изрече го бързо и неясно, хъхрейки, а от устата му избиваше бяла пяна.

— Какво каза? Какво има? — попитах аз. Гласът ми беше дрезгав, гърлото ме болеше. Аз самият треперех и бях потънал в пот.

Той заговори отново с едва доловим шепот, сякаш в него вече нямаше никой.

— Страх ме е — каза. — Не зная къде съм. Винаги толкова ме е страх!

Кимнах на дребното ужасено лице, обърнато към мен.

— Знам — отвърнах на малкия убиец. — Знам как се чувстваш.

И това бе най-неприятното.