Джеймс Патерсън
Джак и Джил (14)

11.

— Майната ви, мундьовци! — изрева внезапно Перес. — Чувате ли, мундьовци?

— Мундьовци? — Сампсън ме погледна и направи гримаса. Клъцни-го-Чъки ми се мярна за миг. Беше вдясно от нас, в дъното. Носеше се по един свързващ покрив и вече имаше преднина от трийсетина ярда. Видях как метна през рамо бърз тревожен поглед.

Малките му очички бяха твърди черни мъниста. Изглеждаха зли. И тази негова странна брада. Може би беше пълен психар. Или просто портиер в пицария — и нищо повече? „Забрави“ — рекох си.

Горе на покрива четирима младежи и едно момиче си вършеха тайната работа. Вероятно кокаин. Надявах се, че не смъркат хероин. Те лениво наблюдаваха минаващия покрай тях безумен свят. Ченгета и крадци. Насилници, убийци на деца. За тези младежи това нямаше значение.

Двамата със Сампсън отминахме със завидна скорост още три покрива. Постепенно почвахме да го застигаме, но стъпка-две, не повече. Челото ми се обливаше в пот, която се стичаше надолу по страните ми и ми смъдеше в очите.

— Спри! Ще стреляме! — извиках. — Спри, Перес!

Перес отново се обърна. Този път впи поглед в мен и се ухили! И после сякаш потъна вдън земя в другия край на оградената с тухлен зид постройка.

— Аварийният изход! — изкрещя Сампсън.

Секунди по-късно двамата се спускахме бясно по една паянтова виеща се ръждясала метална стълба. Пред нас Перес трополеше надолу. Препускаше здраво, няма що. Това определено бе негов маршрут, чувстваше се в свои води.

Ние и двамата със Сампсън бяхме твърде едри за ограничените маневри. Той вече ни водеше с цял ред стълби, може би дори ред и половина.

Чъки със сигурност разполагаше с предварително определен път за бягство. Вече го е използвал. Бях почти сигурен в това. Той е умен. И виновен. Тези зли очи! Очи на бясно куче. Какво беше казал Алвин Джаксън, че Емануел Перес винаги се е въртял наоколо?

Видях го долу на Е стрийт. Рижата му брада стърчеше напред като дървена. Вече достигаше следващата пряка. Беше часът на най-натоварено движение и навсякъде гъмжеше от коли. Скочи в едно раздрънкано такси, боядисано в убито червено и оранжево — таратайка, на която пишеше: Капи. Пътуваме навсякъде.

— Спри, шибан кретен! — изкрещя Сампсън с цяло гърло.

Перес ни показа среден пръст през покритото с мръсотия задно стъкло на таксито. После се надвеси навън и изрева към нас:

— Мундьовци!