Джеймс Патерсън
Джак и Джил (106)

103.

Държах котката Роузи и нежно я галех. Отворих задната врата и когато надникнах навън, зърнах Сампсън.

Той стоеше на леденостудения дъжд. Изглеждаше като огромен тъмен каменен къс насред пороя или може би това, което понасяше така стоически, бе градушка.

— Кошмарът продължава — заяви той. Просто съобщително изречение. Съкрушително.

— Да, нали, въпреки всичко? Само че може на мен вече да не ми пука.

— Да, бе. Освен това може да е годината, в която „Куршумите“ печелят шампионата на НБА, а опърпаните „Червенокожи“ отиват на Супер купата. Човек никога не знае.

Само ден бе изминал след дългата нощ в къщата на семейство Джонсън и още по-дългата утрин в Ню Йорк. Време, твърде недостатъчно за каквото и да било съвземане, или дори за подобаващ траур. Вчера президентът Едуард Махони бе положил клетва. Налагаше се по закон, но ми се струваше почти непристойно.

Бях нахлузил дънков гащеризон и бяла тениска. Боси нозе върху студен застлан с линолеум под. С голяма чаша димящо кафе в ръка. Възстановявах се прилично. Не си бях „измил бакенбардите“, както Джани наричаше акта на бръснене. Отново започвах да се чувствам човек.

Въпреки това все още не бях поканил Сампсън вътре.

— Добрутро, Сладур — все така настоятелно продължи Сампсън. После повдигна горна устна и оголи зъби. Усмивката му бе брутално жизнерадостна. Накрая бях принуден да се усмихна в отговор на моя приятел и моето възмездие.

Беше малко след девет часа и аз току-що бях станал от сън. За мен това бе късен час. Срамно поведение по стандартите на Нана. Аз все още страдах от недостиг на сън, бях травмиран от шока. Въпреки това се бях посъвзел. Изглеждах прилично. Всъщност изглеждах добре.

— Няма ли поне да ми кажеш „добро утро“? — попита Сампсън.

— Добрутро, Джон — отвърнах. — Каквото и да те води насам в тази студена и неприветлива утрин, не искам да го знам.

— Първото умно нещо, което чувам от твоите уста от години насам, но се опасявам, че не ти вярвам. Ти искаш да знаеш всичко. Необходимо ти е, Алекс. Затова всяка сутрин четеш по четири тъпи вестника.

— И аз не искам да знам — подкрепи ме зад гърба ми Нана от кухнята. Беше на крак от часове, разбира се. — Хич не ми трябва. Хайде, къш. Иди да се поразходиш. Прав ти път, крива ти пътечка.

— Имаме ли време за закуска? — попитах го аз накрая.

— Всъщност не — отвърна той, като се стараеше да не се разделя с усмивката си, — но хайде все пак да похапнем. Кой би могъл да устои?

— Той покани теб, не мен — предупреди Нана откъм сгорещената печка.

Тя поднасяше Сампсън. Обичаше го като роден син. Приготви и на двама ни бъркани яйца, домашна наденичка, пържени картофи и препечена филийка.

— Преди малко ме извика твоят господин Грейър — подхвана Сампсън, докато си наливаше третата чаша кафе. — Каза да те оставя да си вземеш два-три почивни дни, че можели да го уредят.

— Това, което изрече току-що, ме изпълва с подозрения и опасения. Да уредят какво? — попитах аз.

Сампсън погледна часовника си, един античен „Булова“, подарък от баща му, когато е бил четиринайсетгодишен.

— В момента правят оглед на офиса на Джил в Белия дом. После отиват в апартамента й на Двайсет и четвърта улица. Искаш ли да присъстваш? Като мой гост? За всеки случай ще имаш пропуск.

Естествено, че исках. Длъжен бях. Трябваше да знам всичко за Джил.