Джеймс Патерсън
Джак и Джил (19)

16.

Съпротивлявах се още един ден на неповторимото обаяние на случая Джак и Джил. Половин ден поне — със сигурност. Опитах се да изясня някои неща около патрула ми в Югоизточния район. Бях бесен заради станалото с Клаузър и Питман.

Шанел Грийн бе умряла, защото не бяха назначили повече инспектори да открият онзи Клъцни-го-Чъки, не се бяха опитали да предразположат Алвин Джаксън и да си поговорят с него. Цялата трагична история безспорно беше свързана с расизма, а това ме вбесяваше и в същото време ме натъжаваше.

Прибрах се рано и прекарах вечерта с Нана и децата. Исках да се уверя, че са добре след убийството в „Соджърнър Трут“. Поне тази ужасна загадка бе разкрита. Ала все още не можех да се отърва от натрапчивите мисли за убийството на онова дете. Не можех да ги превъзмогна по много причини.

За около половин час предадох седмичния урок по бокс на Деймън и Джани в мазето. Деймън, трябва да му се признае, никога не се оплакваше, че в заниманията участва и сестра му. Просто си надяваше ръкавиците.

Двамата се превръщаха в умели малки бойци, но, което бе по-важно — учеха се кога да не се бият. Малко бяха онези, които се заяждаха с тях в училище, ала това се дължеше основно на факта, че бяха добри деца и знаеха как да се разбират с околните.

— Внимавай с краката, Деймън — обадих се аз. — Не си тръгнал да гасиш пожар с тях, нали?

— Трябва да танцуваш — лекичко го заяде Джани. — Стъпка, надясно. Назад. Стъпка, още една, сега наляво.

— Ще си потанцувам върху теб само след минутка — заплаши я Деймън и двамата избухнаха в неудържим смях.

След малко се качихме горе и се наредихме пред телевизора. Джани, кръстосала малките си ръчички и свъсила вежди над кестенявите очи, ми отправи страшна физиономия. Беше дошло официалното и неподлежащо на обжалване време за лягане и тя бе решила да протестира.

— Не, тате, не! — възкликна. — Часовникът ти много избързва.

— Да, Джани. Да, да! — държах на своето аз, отстоявайки мнението си пред главния си опонент у дома. — Часовникът ми много изостава.

— Не, господинчо. Няма да стане! — упорстваше тя.

— Напротив. Не можеш да се отървеш. Спукана ти е работата.

В крайна сметка дългата ръка на закона се пресегна и сграбчи поредния непоправим престъпник. Вдигнах Джани от канапето и я занесох до леглото й точно в осем и половина — на секундата. Ред и законност царяха в дома на семейство Крос.

— Къде отиваме, татко? — разхихика се малката във врата ми. — За сладолед? Аз ще си взема сметанов с пралини.

— Гладна кокошка просо сънува.

Докато притисках Джани в обятията си, не можех да не мисля за малката Шанел Грийн. Когато я видях в онзи училищен двор, аз се стъписах. Защото виждах Джани. Беше един порочен кръг, от който мислите ми не можеха да избягат.

Живеех в страх, че онези изверги могат да дойдат вкъщи. Един от тях бе идвал у нас преди години. Гари Сонеджи. Тогава адски ни бе провървяло — не беше пострадал никой.

Двамата с Джани си бяхме измислили една молитва, която много обичахме. Тя коленичи до леглото си и произнесе думите в красив детски шепот.

Думите бяха: „Ти, Господи, който си на небето, баба и татко ме обичат. Дори Деймън ме обича. Благодаря ти, Господи, че си ме създал добър човек, хубав и понякога забавен. Винаги ще се старая да върша онова, което е редно, стига да мога. Аз съм Джани Крос и ти пожелавам лека нощ“.

— Амин, Джани Крос — усмихнах се аз на момиченцето си. Обичах я повече от живота. Напомняше ми за майка си в нейните най-добри страни. — Ще се видим утре сутрин. Нямам търпение.

Джани се усмихна, а после внезапно ококори очи и светкавично се изправи в леглото.

— Можеш да ме видиш още тая вечер. Просто ми позволи да поседя до по-късно — каза тя. — Направо умирам за сладолед.

— Много си смешна — отвърнах й аз и я целунах за лека нощ. — И хубава, и умна. — Господи, колко ги обичах и двамата! Съзнавах, че точно тази бе причината убийството на детето да се загнезди така в мозъка ми. Маниакът наистина бе извършил престъплението си много близо до нашия дом.

Може би по тази причина с Деймън излязохме малко по-късно на разходка. Аз го бях прегърнал през рамото. Струваше ми се, че с всеки изминал ден става малко по-голям, малко по-силен, малко по-суров. Двамата бяхме добри приятели и аз много се радвах, че досега нещата между нас винаги се бяха получавали.

Вървяхме към училището на Деймън. По пътя си минахме край една баптистка църква, чиито стени бяха изрисувани с тъмночервени и черни графити: Не ми пука за Исус, щото и на Исус не му пука за мене. Това бе преобладаващо убеждение в околността — особено сред младите и непокорните.

В „Соджърнър Трут“ бе убито дете, което учеше в училището на Деймън. Каква ужасна трагедия и все пак синът ми до голяма степен вече я познаваше. Той бе виждал смъртта на улицата — в престрелка между двама младежи на един паркинг, — когато бе едва на шест години.

— Понякога не те ли е страх да ходиш на училище? Кажи ми истината. Няма нищо срамно да признаеш онова, което наистина чувстваш, Деймън — меко му напомних аз. — Аз също понякога се боя. Бийвъс и Бътхед ме плашат. Рен и Симпи също.

Деймън се усмихна и сви рамене.

— Да, понякога ме е страх. Първия ден, след като тръгнахме отново, направо треперех. Няма да затворят училището, нали?

Вътрешно се усмихнах, но запазих сериозно изражение.

— Не, утре ще си има часове както обикновено. И домашни.

— Аз вече си ги приготвих — заяви Деймън отбранително. Нана го държеше малко изкъсо за оценките, но това не беше чак толкова лошо, струва ми се. — Почти винаги получавам само шестици.

— Почти винаги само шестици? — разсмях се аз. — Що за изречение е това?

— Вярно. — Деймън се ухили като млада хиена, току-що чула доста добър виц за Серенгети.

Закачливо приложих на Деймън лек ключ и нежно бръснах кокалчетата на юмрука си по късата му подстрижка. Засега си беше окей. Беше силен, беше и добър човек. Обичах го като луд и исках момчето ми да го знае във всеки един миг.

Деймън измъкна глава от хватката ми. После изтанцува две стъпки в стил Шугър Рей Ленърд и изстреля няколко бързи пробни юмрука в стомаха ми. Показваше ми с какво здраво малко зверче си имам работа. В което изобщо не се съмнявах.

Точно в този миг забелязах една жена, която излезе от сградата на училището. Същата, която бях видял рано сутринта в деня на убийството на Шанел Грийн. Онази, която ме бе очаровала с присъствието си. Наблюдаваше как двамата с Деймън се боричкаме на тротоара. Беше се спряла, за да ни погледа.

Беше слаба и висока, почти метър и осемдесет. Лицето й се губеше в сянката на училището. Въпреки това аз си я спомнях от онази утрин, помнех и самоувереността й. Тогава имах усещането, че е обгърната в някаква тайнственост.

Жената махна с ръка и Деймън й отвърна. После тя се отправи към тъмносиния мерцедес, паркиран до стената на сградата.

— Познаваш ли я?

— Това е новата директорка на нашето училище — информира ме Деймън. — Госпожа Джонсън.

Аз кимнах. Госпожа Джонсън.

— Работи до късно. Аз съм впечатлен. А на теб как ти се струва? — попитах Деймън, докато я съпровождах с поглед до колата й. Сетих се, че Нана беше говорила за директорката, имаше много добро мнение за нея, беше я нарекла „извор на вдъхновение“ и според нея имаше благ характер.

Без съмнение беше хубава и от вида й сърцето ми се сви, макар и за миг. В интерес на истината, липсваше ми интимно присъствие в живота ми. Тъкмо превъзмогвах доста сложно и вече бивше приятелство с една жена — Кейт Мактиърнън. Въпросната есен работех много и съзнателно избягвах този проблем. Онази нощ — също.

Деймън отговори без всякакво колебание на моя въпрос.

— Харесва ми. Всички харесват госпожа Джонсън. Желязна е. Дори по-желязна от теб, тате — добави той.

Не изглеждаше толкова желязна в мерцедеса си, но аз нямах основание да не вярвам на сина си. Очевидно беше смела, след като остава сама в училището вечер. Може би малко прекалено смела.

— Хайде да потегляме към къщи — казах на сина си накрая. — Бях забравил, че утре трябва да ставаш за училище.

— Нека да не си лягам веднага и да погледаме „Булетс“ срещу „Орландо Маджик“ — впусна се да ме увещава той и увисна на лакътя ми.

— О, разбира се. Или не, хайде да събудим Джани и да не си лягаме цяла нощ — казах аз и се засмях високо. Смяхме се и двамата, развеселени от шегата.

Същата вечер спах заедно с децата. Изобщо не бях превъзмогнал убийството в училището. Понякога хвърляхме одеяла и възглавници на пода и спяхме там, все едно че бяхме бездомници. Това докарваше Нана до истерия, но тъй като според мен тези пристъпи я закаляваха, ние гледахме да й осигуряваме поне един седмично.

Докато лежах с отворени очи край двете деца, които спяха спокойно, не можех да се отърся от мисълта за Шанел Грийн. Тя бе последното нещо, за което имах нужда да мисля. Защо някой бе върнал тялото в училището? Недоумявах. В един случай винаги има неясни моменти, но този бе лишен от смисъл и затова ме вълнуваше. Беше излишно късче в пъзела, който трябваше уж да бъде завършен.

После за миг-два се замислих за госпожа Джонсън. Тя беше по-добър избор. Дори по-желязна от теб, тате. Каква блестяща препоръка от моя мъничък мъж. Беше почти предизвикателство. Всички харесват госпожа Джонсън — беше казал Деймън.

Запитах се какво ли й е малкото име. И неочаквано ми хрумна — Кристин. Просто ей така. Кристин. Харесваше ми как звучи в главата ми.

Накрая потънах в сън. Спах с децата сред купа възглавници и одеяла на пода на спалнята. Тази нощ не ни посетиха никакви чудовища. Аз нямаше да ги пусна.

Юнакът, гибел за многоглавия змей, беше неуморен страж. Уморен, сънен и може би малко по-сантиментален, но с несекваща бдителност.