Джеймс Патерсън
Джак и Джил (108)

105.

Може би нямах насита на престъпление и наказание, но се върнах сам в апартамента й още на следната сутрин. Пристигнах там към осем, много преди всеки друг. Започнах да крача напред-назад из малкото жилище, като похапвах от отворена кутия зърнени ядки.

Нещо продължаваше да ме тормози. Предчувствието на инспектора. И интуицията на психолога. Почти час седях до прозореца с изглед към К стрийт. Бях се втренчил в един плакат на закритата автобусна спирка, който рекламираше парфюм на Калвин Клайн. Момичето на постера изглеждаше непоносимо тъжно и нещастно. Като Джил? Някой бе нарисувал балон, който излизаше от главата на модела, а в него имаше надпис: „Нахранете ме, моля ви!“

Започнах да преглеждам огромната колекция от книги, които се натрапваха навсякъде, дори в кухнята. Сара явно е била ненаситен читател. Предимно литература и история, почти изцяло американска. Сара интелектуалката.

„Дипломацията“ на Хенри Кисинджър. „Възражение“ на Александър Хейг. „Кисинджър“ на Уолтър Айзъксон. И така нататък, и така нататък. Романи от Ан Тайлър, Робъртсън Дейвис, Ани Прулкс, но и от Робърт Лъдлъм. Поезия от Емили Дикинсън, Силвия Плат, Ан Секстън.

Започнах да ги отварям един по един. В някои от книгите имаше мушнати страници, изписани на ръка. Огромно количество нахвърляни набързо бележки. Може би две-три хиляди. Доста книги, които трябваше да прегледам.

Записки и бележки, които си бе водила Сара. Прочетох всяко листче. Часовете минаваха. Пропуснах обяда. Не ме беше грижа.

Вътре в една биография на Наполеон и Джозефин Сара Роузън бе написала: „Н. е смятал високата интелигентност у жените за аномалия. Галел гърдите на Дж. пред хора. Помияр. Но Дж. си е получила заслуженото. Тъпанарка“.

Джил поетесата. Джил страстната читателка. Загадъчната, нереалната, жената тайна. Убийцата.

В кабинета имаше няколко видеокасети с филми и аз започнах да отварям кутиите една по една.

Колекцията на Сара Роузън включваше популярни любовни истории и трилъри. „Принцът на приливите“, „Кръстникът“, „Отнесени от вихъра“, „Офицер и джентълмен“.

Изглежда бе харесвала и по-стари филми: Реймънд Чандлър, Джеймс Кейн, Хичкок.

Отварях касетите една по една, ред подир ред, до последната кутия. Помислих си, че е важно, особено при човек на реда, какъвто явно беше Сара. Ако Сампсън беше наоколо, нямаше да стигнем доникъде. Веднага щеше да ми обясни, че съм по-откачен и от Джак и Джил.

Отворих една касета с филма на Хичкок „Печална слава“. Лично аз не си спомнях да съм го гледал, но на рекламната снимка в главната роля бе един от любимите актьори на Хичкок.

Вътре в кутията намерих касета без отличителни знаци.

Не ми изглеждаше на филм. Заинтригуван, побързах да я пусна на видеото. До този момент това бе четвъртата или петата неозначена касета.

Филмът не беше „Печална слава“. Осъзнах, че гледам заснето убийството на сенатор Даниел Фицпатрик. Това очевидно бе пълната версия, която продължи доста повече от филма, изпратен в CNN.

Допълнителният метраж бе дори по-обезпокоителен и нагледен от онова, което бе пуснато по телевизионната новинарска мрежа. Страхът в гласа на сенатор Фицпатрик бе ужасен за слушане. Той умоляваше убийците да го пощадят, после започна да плаче, да ридае високо. Тази част бе внимателно съкратена от лентата за CNN. Беше твърде въздействащо. Беше невероятно брутално. Представяше Джак и Джил във възможно най-лошата светлина. Никаква жалост, никаква страст, нито капка човечност.

Натиснах копчето за пауза. Джакпот! Следващият кадър във филма почваше от сенатор Фицпатрик, после камерата правеше широка дъга, може би по-широка от възнамеряваната.

На лентата се появи Джак, който отправяше втория изстрел. Убиецът не беше Кевин Хокинс!

Внезапно се запитах дали Джил бе оставила касетата тук, за да може някой да я открие. Беше ли подозирала тя, че ще бъде предадена? Беше ли това възмездието на Джил? Помислих си, че не е изключено: Джил бе прецакала Джак направо от ада.

Аз внимателно огледах замръзналата рамка, която разкриваше истинския Джак. Имаше къса, пясъчноруса коса. Беше хубав мъж към четирийсетте. Докато дърпаше спусъка, на лицето му не бе изписана никаква емоция.

— Джак — прошепнах аз. — Падна ли ми най-сетне!