Джеймс Патерсън
Джак и Джил (54)

51.

Инспектор Джон Сампсън не помнеше някога да е имал толкова тежки и абсолютно противни дни подред. Не си спомняше някога да е било толкова ужасно и непоносимо. Имаше да разследва куп наистина тежки убийства плюс случая с убиеца от „Соджърнър Трут“, който засега беше наникъде.

На сутринта след убийството в Кенеди Сентър Сампсън обхождаше горната част на Гарфийлд Парк, „западния бряг“. Беше нащрек за споменатия от Алекс бездомник, забелязан следобеда на убийството на Шанел Грийн, макар и само веднъж, тъй че и тази следа бе почнала да изстива. Алекс имаше проста формула на разсъждения за заплетени случаи като този. Първо трябваше да се отговори на въпроса, отправян към всички: Какъв човек би извършил нещо подобно? Що за откачен тип?

По време на щателната си обиколка из улиците беше решил да посети училище „Теодор Рузвелт“. Тази първокласна военна академия използваше Гарфийлд Парк за спортна дейност и като терен на някои симулативни военни маневри. Съществуваше оскъдна възможност някой наблюдателен кадет да е зърнал нещо важно.

„Някакъв си беловлас скитник, мамка му — мислеше си Сампсън, докато се качваше по парадните стъпала от сив камък на военното училище. — Мърляв и непохватен убиец, оставил отпечатъци от пръсти и други следи и на двете местопрестъпления и въпреки това никой не може да притисне скапания задник до стената. Всички улики се оказват ялови.“

Защо се получаваше така? Какво не разбираха тук? Какво бъркаха? Не само той. Алекс и останалата част от екипа също.

Сампсън потърси коменданта на училището. Инспекторът бе служил четири години в армията, две от тях във Виетнам и сега видът на училището възкреси в съзнанието му лейтенантите от тренировъчния лагер за запасни офицери през войната. Повечето от тях бяха бели. Няколко бяха загинали — според него съвсем безсмислено. Сред тях имаше приятели.

Училище „Теодор Рузвелт“ се състоеше от четири добре поддържани постройки от червена тухла с полегати, покрити с аспидни плочи покриви. Два от тях имаха комини, които изпускаха кълбета сив пушек.

„Представи си подобно училище, само че в Югоизточната част, в бедните райони“ — помисли си той, докато продължаваше самотната си разходка из училището. Образът го накара да се усмихне. Пред очите му изникнаха близо петстотин съкварталци, блестящи в яркосините си униформи, лъснатите като огледало ботуши и шапки с пера. Наистина гледката си я биваше. Дори можеше да ти се отрази добре.

— Сър, мога ли да ви помогна с нещо? — отправи се към него мършав русоляв юнкер, когато тръгна по нещо прилично на училищен коридор в една от сградите.

— На пост ли си тук? — попита Сампсън с приглушен провлачен акцент — сетна диря от майка, израсла в Алабама.

Миниатюрният войник кимна.

— Не, господине. Но все пак мога ли да ви бъда полезен?

— Аз съм от вашингтонската полиция — каза Сампсън. — Исках да говоря с главния тук. Можеш ли да ми го уредиш, войниче?

— Да, сър!

Юнкерът му отдаде чест, баш на него, и Сампсън трябваше с усилие да потисне първата и може би единствената си усмивка за деня.