Джеймс Патерсън
Джак и Джил (90)

87.

Дебелият доклад в ръцете ми бе озаглавен „Посещението на президента на Съединените щати. Ню Йорк, 16 — 17 декември.“ Възлизаше на 89 страници и включваше буквално всеки момент от слизането на президента на летище Ла Гуардия до повторното му качване на борда приблизително в два следобед и отпътуването му обратно за Вашингтон.

В страниците се включваха и скици буквално на всички места, които щяха да бъдат посетени от президента: летище Ла Гуардия, хотел „Уолдорф-Астория“, „Фелт форум“ в Медисън Скуеър Гардън, маршрутът на автоколоната, другите възможни пътища.

В доклада на Тайната служба се отбелязваше:

10:55. Президентът и госпожа Бърнс се качват в колата.

Забележка: Президентът и госпожа Бърнс преминават през кордон от редовни служители на нюйоркската полиция в хотел „Уолдорф-Астория“.

11:00. Автоколоната напуска „Уолдорф“ по маршрут (код С) към Медисън Скуеър Гардън, „Фелт форум“.

Неогласено пристигане.

Никакво отразяване в пресата.

Ангажирах съзнанието си с главоблъсканицата за Джак и Джил, докато времето наближаваше президентът да напусне „Уолдорф“ и да потегли към центъра с ескорт от лимузини, полицейски радиоколи и мотоциклети. През последните три дни ФБР, Тайната служба и полицията на Ню Йорк си сътрудничеха за провеждането на крупен план, целящ залавянето на Джак и Джил, ако последните наистина се появят в Медисън Скуеър Гардън. Близо хиляда цивилни агенти и инспектори щяха да бъдат вътре за речта на президента. Ние всички изпитвахме съмнения, че това бе достатъчна гаранция за защита.

Цяла сутрин в главата ми се въртеше една тревожна и натрапчива мисъл: Никой не може да спре куршума на убиец. Никой не може да спре куршума, освен жертвата.

Какво щяха да направят Джак и Джил? Как щяха да продължат? Смятах, че ще бъдат в Медисън Скуеър Гардън. Подозирах, че плановете им са да свършат работата скоро. И по някакъв начин възнамеряваха да избягат.

Президентът и госпожа Бърнс бяха съпроводени до тяхната кола точно в единайсет без пет. Фаланга от десетина агенти от Тайната служба ги охраняваха от апартамента горе в хотела до блиндираната лимузина, която чакаше в подземния гараж.

Аз вървях плътно зад основната ескортираща група. Моята роля тук не беше физически да охранявам президента. Аз вече бях казал на Джей Грейър как според мен щеше да бъде извършен опитът за покушение. Отблизо. И показно. Но те ще разполагат с план за бягство.

Тази сутрин вече имаше промяна в предварителната схема. Никакъв кордон от висши полицаи при задния вход на хотела. Никакви фотографи. Държавният глава бе убеден да не минава за втори път през откритото фоайе на „Уолдорф“.

Наблюдавах как президентът и госпожа Бърнс се качиха в лимузината, за да изминат разстоянието от две мили. Двамата си държаха ръцете. Трогателен момент за очевидците. Съответстваше на всичко, което знаех за Томас и Сали Бърнс.

Никакви угризения.

Автоколоната потегли точно навреме. Тайната служба наричаше това „официален автоескорт“. Състоеше се от двайсет и осем коли. В шест от тях имаше екипи за противодействие при евентуално нападение. Една кола, „разузнаването“, съдържаше компютри за поддържане връзка с наблюдението на места, представляващи явна заплаха за президента. Питах се дали Джак и Джил разполагат с разписанието. Може би знаеха дори номерата на колите.

Лимузините и колите с преградено място за шофьора излизаха почти под прав ъгъл от стръмния гараж на хотела. Под гумите ни шумно потракваха капаци от канализацията. Маршрутът до залата започваше на Парк авеню, после продължаваше на запад по Четиридесет и седма улица до Петдесета.

Пътувахме заедно с Дон Хамърман две коли след президента. Тази сутрин дори Хамърман бе потиснат и вглъбен в себе си. Нищо не се бе случило до този момент. Възможно ли бе Джак и Джил да са сменили плана си? Беше ли това част от прикриването на следите им? Щяха ли да се покажат на повърхността едва когато вече започнем да се съмняваме, че ще го сторят? Щяха ли да ме изненадат и да нападнат автоколоната?

Наблюдавах всичко от прозореца на колата. Утрото бе странно трансцендентално изживяване. Хората, застанали от двете страни на улицата, бяха възторжени, аплодираха и поздравяваха с радостни викове минаващата колона. Това бе една от причините, поради която президентът бе решил, че не може повече да се крие в Белия дом. Хората, дори и нюйоркчани, искаха късче от него. До този момент той бе добър президент, храбър и популярен.

Кой искаше да убие Томас Бърнс и защо? Съществуваха толкова потенциални врагове, но аз продължавах да се връщам към собствения списък на президента. Сенаторът Глас, вицепрезидентът Махони, няколко реакционери в Конгреса, влиятелни мъже, свързани с Уолстрийт. Той каза, че се опитва да смени системата, а системата жестоко ненавиждаше промяната.

Полицейските сирени виеха и създаваха впечатлението, че са навсякъде около нас. Една пронизителна стена от шум, съвсем подходяща за случая. Очите ми блуждаеха напред-назад между възторжената тълпа и бързо придвижващата се автоколона — президентския ескорт.

Бях част от всичко това и в същото време се чувствах като независим наблюдател. Не можех да не мисля за Джон Кенеди, Робърт Кенеди и д-р Кинг. Миналите трагедии на страната ни. Нашата печална история. Не можех да откъсна очи от „дилижанса“.

Внезапно бях поразен от абсурдната мисъл, че две от трите големи политически убийства останаха неразкрити. Две от трите най-големи убийства на нашия век си останаха загадка.

Гаражът за VIP под Медисън Скуеър Гардън представляваше бункер от бетон, боядисан в натрапчиво бяло. Там трябва да е имало стотина служители от Тайната служба и нюйоркската полиция, дошли да ни посрещнат. Агентите до един носеха слушалки, които ги свързваха с клетъчната мрежа на Тайната служба.

Гледах как Томас и Сали Бърнс бавно излизат от своята бронирана кола. Наблюдавах очите на президента. Той изглеждаше стабилен, уверен и съсредоточен. Може би знаеше точно какво прави: може би неговият начин бе единствено правилният за съществуващото положение.

Бях на десетина стъпки от президента и неговата съпруга. Всеки миг, в който бяха на открито, ми се струваше цяла вечност. В закрития гараж имаше твърде много хора. Всеки от тях би могъл да бъде убиец.

Президентът и Сали Бърнс се усмихваха, разговаряха ведро и непринудено с влиятелни доброжелатели от Ню Йорк. В това отношение и двамата притежаваха безспорни умения. Те разбираха огромната по важност церемониална роля на кабинета. Символизмът и абсолютната власт. Ето защо бяха там. Много ми допадаше тяхното чувство за дълг и отговорност. Нана не беше права за тях. Бях убеден, че са почтени хора, които се опитват да направят каквото е по силите им. Разбирах колко трудна бе работата им. Не си давах сметка за това, преди да отида в Белия дом.

„Всеки един от тези хора би могъл да бъде Джак или Джил“ — не преставах да си мисля аз, докато наблюдавах тълпата.

Кенеди Сентър във Вашингтон… Стрелбата по Шарлот Кинси на публично място, просто ей така. Мисълта ми непрестанно се връщаше към онова убийство. Нещо се бе случило там, нещо, уличаващо Джак и Джил.

Започнахме да се изкачваме нагоре към претъпканата зала.

Ако Джак и Джил искат да умрат, могат да го постигнат тук.

И все пак ми се струваше, че разполагат с план да се измъкнат невредими. Това бе един техен неизменен модел. Не проумявах как може да се случи насред Медисън Скуеър Гардън, в случай че изберат да атакуват на това място.

Истинските Джак и Джил, президентът и първата дама на Съединените щати бяха пристигнали. Навреме.