Джеймс Патерсън
Джак и Джил (86)

83.

Беше време да докаже, че е по-добър от Джак и Джил. В душата си знаеше, че е така. Нямаше състезание. Джак и Джил всъщност бяха пълен боклук.

Къщата на Крос бе разположена в тъмните подвижни сенки на Пета улица в населения предимно с чернокожи югоизточен район на Вашингтон. Изглеждаше така, сякаш най-накрая всички вътре бяха заспали. Скоро ще видим. Скоро ще видим дали е така.

Убиецът се казваше Дани Будро, ако действително държите да знаете истината. Наблюдаваше осветената от уличната лампа сцена под прикритието на няколкото скупчени на иначе празното пространство дървета.

Мислеше си колко мрази Крос и неговото семейство. Алекс Крос му напомняше за истинския му баща, който също бе ченге, отдаден на тъпата си работа, заради която ги бе изоставил с майка му. Беше ги напуснал, сякаш бяха плюнка на тротоара и нищо повече. После майка му се самоуби, а той се сдоби с осиновители.

Повръщаше му се от семейства, а този Крос се опитваше да бъде толкова идеален татко. Такъв лицемер, такъв измамник виртуоз. И нещо по-лошо — Крос го бе подценил жестоко и на няколко пъти го бе принудил да се унижава.

Дани Будро бе съученик на Съмнър Мор в „Теодор Рузвелт“. Съмнър Мор неизменно бе идеалният кадет, идеалният ученик, идеалният спортист, задник такъв. Мор беше неговият проклет учител от миналото лято. Дани Будро трябваше да ходи в къщата на семейство Мор два пъти седмично. Беше намразил Съмнър Мор от първия ден, задето беше такъв снизходителен и задръстен малък гадняр. Беше намразил цялото покровителствено семейство Мор. Е, беше им дал добър урок. Оказа се, че учителят е той.

Първата му наистина жестока идея бе да изкара Съмнър Мор, безупречният кадет, убиеца на деца. Беше влязъл в сметката на Мор в „Продиджи“ и бе отвел ченгетата право в тяхната къща. Какъв страхотен номер му сви! После реши да се освободи от Съмнър. Това бе втората жестока идея. Пречука го дори с по-голямо удоволствие, отколкото ония ситните.

Сега искаше да даде хубав урок и на Крос. Крос очевидно не смяташе, че така нареченият убиец от училище „Соджърнър Трут“ заслужава кой знае колко от неговото безценно време. Дани Будро не беше Гари Сонеджи в очите на Алекс Крос. Не беше Джак и Джил. Беше Никой, нали така?

Е, сега ще видим, доктор Крос. Сега ще видим дали мога да се сравнявам с Джак и Джил и с останалите. Наблюдавай много внимателно. Може и да научиш нещо.

През следващия час и нещо много хора ще разберат, че не трябва да подценяват Дани Будро, никога вече да не го пренебрегват.

Той прекоси Пета улица, като внимаваше да не излиза от сянката на дърветата. Шмугна се в добре поддържания двор, който граничеше с къщата на Крос.

Беше тринайсетгодишен, но дребен за възрастта си. Метър и петдесет и седем висок и само петдесет и три кила. Не изглеждаше кой знае как. Другите ученици го наричаха „мухльо“, защото всеки път се обливаше в сълзи, когато го дразнеха, което се случваше почти непрестанно.

За Дани Будро адската седмица^[1] бе продължила през цялата учебна година. Не, през целия му живот. Господи, каква искрена наслада бе изпитал, убивайки Съмнър Мор! Все едно че бе затрил цялото проклето училище!

Докато чакаше срещу къщата на Крос, той размаза сиви сенки за очи по лицето, врата и ръцете си. Беше облечен в тъмни джинси и черна риза, с тъмна релефна маска за лице, изработена от дървесна кора. Трябваше да придобие подходящ вид за този негърски квартал. Е, никой не му бе обърнал особено внимание на Шеста улица, нито дори докато вървеше по Е стрийт на път за Пета.

Дани Будро докосна дръжката на полуавтоматичния „Смит & Уесън“ в дълбокия джоб на пончото си. Пистолетът имаше дванайсет патрона. Беше зареден. Предпазителят бе свален. Той отново захлипа. Горещи сълзи се търкаляха по страните му. Избърса ги с ръкав. Стига вече, мухльо!

Той извършваше безупречни убийства.