Джеймс Патерсън
Джак и Джил (74)

71.

Първото, което чух на сутринта, бяха децата, които пищяха и се кикотеха. Високият им смях ме развесели и същевременно леко ме потисна.

Незабавно се сетих за ситуацията, в която се намирахме в момента: чудовищата бяха на прага ни. Знаеха къде живеем. Вече нямаше правила. Никой, дори семейството ми, не беше в безопасност.

Както си лежах на старото канапе на верандата, се сетих за момчето на семейство Мор. Странно, нищо в миналото му не се връзваше с двете убийства. Просто не пасваше. Замислих се над чудовищната идея едно тринайсетгодишно дете да е извършило две чисто екзистенциални убийства. В мислите си имах доста материал за размисъл по въпроса. Смътно си спомнях „Приключенията на Лафкадио“ на Андре Жид. Умопомраченият герой от книгата бе бутнал един непознат от влака само за да докаже, че е жив.

Хвърлих един поглед на портативния будилник до главата си. Вече беше седем и десет. Усетих аромата на силното кафе на Нана, което се носеше из къщата. Нямаше да си позволя да унивам заради липсата на напредък. За подобни случаи си пазех една подходяща поговорка: Провалът не е падение, а само залягане.

Станах, отидох до стаята си, взех си душ, сложих си нови дрехи и слязох долу. Не възнамерявах да оставам залегнал.

Намерих двамата си любими марсианци да кръжат из кухнята и да си играят на „ти гониш“ в седем часа сутринта. Отворих уста и изимитирах беззвучния писък от картината „Вик“ на Едвард Мунк.

Джани се засмя високо. Деймън на свой ред изигра безмълвно своята версия на писъка. Радваха се, че ме виждат. Все още бяхме добри приятели, най-добрите приятели.

Снощи някой бе звънял у дома. Съмнър Мор? Кевин Хокинс?

— Добрутро, Нана — казах аз, докато си наливах чаша димящо кафе от каничката й. Всичко най-хубаво всяка сутрин и подобни.

Отпих от кафето. Беше по-прекрасно дори от уханието си. Жената наистина си я биваше в готвенето. Биваше си я и в приказките, мислите, прозренията, късането на нерви.

— Добрутро, Алекс — отвърна ми тя, сякаш снощи не се бе случило абсолютно нищо. Направо бетон. Не искаше да разстройва децата, да ги безпокои по какъвто и да било начин. Аз също.

— Един човек ще има грижата за телефона ни — уведомих я аз за решението ни със Сампсън от предната вечер. — Друг ще се навърта наоколо няколко дена. Инспектор. Вероятно Ракийм Пауъл. Познаваш Ракийм.

Новините никак не се харесаха на Нана.

— Естествено, че го познавам. Навремето му бях учителка, за Бога. И все пак, Ракийм няма работа тук. Това е нашият дом, Алекс. Толкова е ужасно. Мисля си, че не мога да го понеса, че всичко това се случва тук.

— Какво му има на телефона? — поинтересува се Джани.

— Работи си — отвърнах аз на малкото си момиченце.