Джеймс Патерсън
Джак и Джил (110)

107.

Никой до този момент не бе успял да разкрие заговора за убийството. Никой дори не се бе доближавал до верния отговор. Никой не бе успял да разгадае загадката на Джак и Джил, преди да е станало твърде късно. Може би сега ни се откриваше възможност да сложим в ред цялата тази бъркотия. Ретроспектива за Джак и Джил.

Бяхме на по-малко от стотина ярда от мястото, където щяхме да заловим Джак. Той се спускаше по стръмен баир към един стоп.

Беше много живописна сцена. Дълъг обектив, като в скъпите филми. Светлината стана червена и Джак спря — един дисциплиниран гражданин. Необременен.

Джей Грейър спря точно зад неговата модерна кола, пригодена за насечен терен.

Кодовото название на нашата операция бе „мечи капан“. Имахме четири превозни средства. Още пет-шест коли и два хеликоптера за подкрепление. Не виждах как Джак би могъл да избяга. Мислите ми стигаха напред до огромните последствия от арестуването на убиеца и за още по-огромната предстояща изненада.

— Ще го пипнем без проблем — казах.

Мечият капан беше заложен.

Аз бях един от шестимата, които изскочиха от колите, препречили пътя при безобидния на вид извънградски светофар. Безспорна чест.

Там чакаха и две коли на граждани. Сива хонда и един сааб.

Стигнах до дясната предна врата на колата му, а в същото време един агент от Тайната служба дръпна рязко вратата на шофьора. Ние двамата се бяхме оказали най-бързи. Или може би бяхме онези, които най-много искаха Джак.

Джак се извърна към мен и погледна право в опулената цев на моя глок. Миг по-късно съзря съвсем ясно образа на смъртта.

— Не мърдай! Дори не дишай много дълбоко! Не мърдай нито милиметър — казах му аз. — Не желая да разполагам с извинение. Тъй че не ми го предлагай.

Той не ни очакваше. Разбрах го по шока, изписан върху лицето му. Той бе сметнал, че се е измъкнал невредим след всичките си убийства. Беше решил, че се е измъкнал невредим.

Е, веднъж и той да сбърка.

Най-накрая бе допуснал първата си грешка.

— Тайна служба. Арестуван си. Имаш правото да мълчиш и те съветвам да го сториш! — излая на Джак един от агентите. Лицето му бе аленочервено от гняв, от ненавист към този човек, убил президента.

Джак погледна към агента от Тайната служба и после отново към мен. Позна ме. Знаеше кой съм. Какво друго знаеше?

В началото се сепна, но после бързо се успокои. Беше удивително да се наблюдава как спокойствието и хладнокръвието постепенно надделяха.

Не трябваше да се изненадвам. Това бе истинският Джак. Това бе убиецът на президента.

— Много добре — каза той накрая, хвалейки ни за добре свършената работа, за нашия професионализъм. Кучият му син кимна одобрително. — Свършихте си работата изключително добре.

При тези негови думи кръвта ми кипна, но аз помнех заповедта на деня: хващаме го без всякакви усложнения. Нежният „мечи капан“.

Той бавно излезе от лъскавия червен автомобил. И двете му ръце бяха вдигнати високо. Не оказа съпротива, не искаше да бъде застрелян.

Най-неочаквано един от агентите го удари. Замахна силно и стовари един десен върху челюстта на убиеца. Не можех да повярвам, че го направи, но, от друга страна, ми стана приятно.

Главата на Джак се отметна назад и той рухна като камък. Джак беше умен. Остана на земята. Джак си го биваше. Нямаше провокация за удара на агента, абсолютно никакво извинение, освен че маниакът, проснат на земята, бе убил президента най-хладнокръвно.

Джак поклати глава и от паважа вдигна поглед към нас, като разтъркваше челюстта си.

— Колко знаете? — попита той.

Не му отговорихме. Никой не каза нито дума. Беше наш ред да играем игрички. Разполагахме с няколко изненади за Джак.