Джеймс Патерсън
Джак и Джил (80)

77.

Нищо не започва тогава, когато ние смятаме. И все пак ето какво считам за начало.

Двамата с Джани седяхме в кухнята и си говорехме, водехме си наш специален разговор. От значение бяха не думите, а чувствата, вложени в тях.

— Знаеш ли, това за нас е годишнина — казах й. — Особена годишнина. — Докоснах бузката й. Толкова мека. Като коремче на пеперуда.

— О, тъй ли? — възкликна Джани и ме удостои с един от своите най-скептични погледи в стил мама Нана. — И що за годишнина е това?

— Е, ще ти кажа. Това случайно е петстотният път, за който ти чета „Смрадливият Сиренчо“.

— Добре де — отвърна тя и се усмихна въпреки нежеланието си. — Почвай да четеш! Толкова ми харесва как го правиш! — И аз й прочетох приказката отново.

След като приключихме с нашето „смрадливо сиренце“, аз прекарах известно време с Деймън и после с Нана. След това се качих горе да си приготвя багажа.

Когато се върнах долу, поговорих във вестибюла с Ракийм Пауъл. Той очакваше да бъде сменен. Сампсън щеше да дойде за през нощта. Той закъсняваше както обикновено и досега не се беше обадил, което бе малко необичайно, но аз знаех, че ще дойде.

— Добре ли си? — попитах Ракийм.

— Да, Алекс. Сампсън все ще пристигне по някое време. Ти се пази.

Аз се отправих към колата си. Качих се и си пуснах една касета, която ми се струваше подходяща за момента, поне за настроението, в което се намирах. Беше финалът на втория концерт за пиано на Сен Санс. Винаги съм мечтал да мога да го свиря на пианото на верандата. Давай, мечтай си.

Слушах великолепната музика и се носех към летището на Военната база „Андрюс“, където подготвяха президентския самолет „Еър форс 1“. Президентът отиваше в Ню Йорк, а аз щях да го придружавам.

Никакви угризения.