Джеймс Патерсън
Джак и Джил (79)

76.

Още едно убито дете. Момче. Намерено преди по-малко от час.

Джон Сампсън получи информацията към седем часа вечерта. Не можеше да повярва. Не можеше, не искаше да приеме онова, което му бяха съобщили току-що. Петък, тринайсети. Беше ли нарочно избрана дата?

Още едно дете, убито в Гарфийлд Парк. Поне тялото бе оставено там. Искаше Съмнър Мор и го искаше незабавно.

Сампсън паркира на Шеста улица и пое на кратка разходка през пустия и мрачен парк. „Става все по-лошо“ — помисли си той, докато вървеше към червените и жълтите светлини, които ярко проблясваха пред него.

— Инспектор Сампсън. Пуснете ме — каза той, докато си пробиваше път сред кръг от полицаи.

Един от униформените държеше сиво-бял джафкащ мелез на каишка. Беше странен нюанс в една странна сцена. Сампсън се обърна към полицая:

— Какво е това куче? Чие е?

— Кучето откри тялото на жертвата. Стопанката му го пуснала да потича, след като се върнала от работа. Някой покрил детето с клони. Само толкова. Сякаш е искал да го намерят.

Сампсън кимна на това, което бе чул до този момент. После пристъпи напред и се приближи до тялото. Жертвата видимо бе на повече години от Върнън Уийтли или Шанел Грийн. Очевидно Съмнър Мор бе вдигнал възрастовата граница на своите жертви. Този откачен малък върколак се беше развилнял.

Фотограф от полицията правеше снимки на тялото и светкавицата на апарата драматично проблясваше на фона на снежната пелена, покрила парка.

Носът и устата на момчето бяха увити със сребриста лепенка. Сампсън пое дълбоко въздух, преди да приклекне до съдебния лекар — една жена на име Естър Лий, която той познаваше.

— От колко време е мъртъв според теб? — попита той.

— Трудно е да се каже. Може би от трийсет и шест часа. Разлагането много се забавя при тази температура. Ще знам повече след аутопсията. Момчето е било подложено на зверски побой. Оловна тръба, гаечен ключ, нещо подобно — твърдо и тежко. Опитвал се е да се защити от убиеца. Има синини от удари и по двете ръце. Толкова ми е мъчно за това момче!

— Знам, Естър, на мен също.

Шията на момчето бе лишена от цвят и ужасно подпухнала. Там, където започваше косата, пъплеха малки черни буболечки. От една пукнатина в черепа над дясното ухо се точеше тънка нишка личинки.

Сампсън преглътна с гримаса и си наложи да мине от другата страна на тялото. Никой не го знаеше, дори Алекс, но това бе част от работата в отдел „Убийства“, която той просто не понасяше. Откритите впоследствие мъртъвци. Разлагащите се трупове.

— Няма да ти хареса — каза му Естър Лий още преди да е погледнал. — Предупреждавам те.

— Зная — измърмори той. Опита да стопли с дъх ръцете си, но това не помогна особено.

В следващия миг видя лицето на момчето. Видя го, но не можа да повярва. И със сигурност изобщо не му хареса. Естър Лий беше права.

— Боже господи! — възкликна той. — Господи! Господи! Господи! Прекрати този ужас!

Сампсън рязко се изправи. Отново бе два метра и три сантиметра, само че не му стигаха, не бе достатъчно висок, достатъчно едър. Просто не можеше да повярва на онова, което виждаше — лицето на момчето.

Това убийство му дойде твърде много, дори и на него, макар че през последните няколко години бе станал свидетел на толкова много неща във Вашингтон.

Убитото момче бе Съмнър Мор.