Джеймс Патерсън
Джак и Джил (33)

30.

Тези дни във Вашингтон единственото, което всеки бе способен да сподели с готовност, като че ли бяха неприятностите.

И все пак едва ли бих могъл да споря с висшестоящите. Чинно съпроводих Джей Грейър нагоре по Пенсилвания авеню до №1600^[1]. Не питайте какво мога да сторя за родината си^[2].

Белият дом се намираше недалеч от хотел „Уилърд“. Въпреки относителното представяне на някои от последните му обитатели той продължаваше да упражнява своето магическо въздействие върху много хора, включително и върху мен. Бях влизал вътре само два пъти на предварително организирани обиколки с моите деца, но дори те бяха изключително впечатляващи и вълнуващи. Почти ми се прииска Деймън и Джани да са с мен.

Пуснаха ни незабавно през синия контролен пункт при западната алея. Позволиха на агент Грейър да паркира колата си в гаража под Белия дом. Оказаната чест видимо го поласка, но той се постара да не дава израз на чувствата си. Обясни ми, че гаражът все още се счита за основно противовъздушно скривалище и за спасителен път в случай на нападение.

— Полезна информация — рекох с усмивка. Грейър се усмихна в отговор. Беше принудена общителност, но поне и двамата полагахме някакво усилие.

— Сигурен съм, че сте любопитен да узнаете защо ви викат. Аз на ваше място бих се чувствал именно така.

— Едва ли са ме поканили на чай — отвърнах рязко. — Все пак, да, много съм любопитен.

— Причината е в случаите Сонеджи и Казанова — обясни ми Грейър, докато от гаража вземахме асансьора за един етаж. — Репутацията ви тук вече ви е изпреварила. Наясно ли сте, че от ЦРУ досега не са заловили нито един сериен убиец въпреки целия им майсторлък? Държим да бъдете включен в екипа.

— За какъв екип става въпрос? — попитах.

— Ще видите след няколко секунди. Във всеки случай това определено е първокласен екип. Пригответе се за разни идиотщини. ФБР са запазили хотелската стая, в която е отсядал Джон Хинкли. Просто в случай че убийците решат да отседнат там. В израз на почит или нещо подобно.

— Не е чак толкова тъпа идея — казах на Грейър. Погледна ме така, сякаш и аз бях откачен.

— Но и не толкова блестяща — добавих. Той се ухили.

Петима-шестима мъже и две жени в делово облекло бяха събрани в кабинета на шефа на отдел „Кадри“ в западното крило на Белия дом. В помещението се чувстваше голямо напрежение, но всеки полагаше усилие да го прикрива. Бях приобщен като представител на вашингтонската полиция. Добре дошъл в екипа. Поздравете юнака, страшилище за многоглавия змей.

Другите на масата се представиха сърдечно. Още двама старши агенти от Тайната служба, една жена на име Ан Роупър, един младолик хубав мъж на име Майкъл Фескоу, шефът на разузнаването към ФБР Робърт Хетфийлд; генерал Ейдън Корнуол от Съвместния команден състав на армията, съветникът по национална сигурност Майкъл Кейн, шефът на кадровия отдел към Белия дом Дон Хамърман. Другата дама се оказа старши агент в ЦРУ Генерален инспектор. Името й бе Джийн Стърлинг. Присъствието й означаваше, че относно аферата Джак и Джил в момента се обсъждат предположения за евентуална външна намеса. Обрат, който не бях предвидил.

Компанията бе доста елитна за един инспектор от отдел „Убийства“ в Югоизточен Вашингтон, пък бил той и заместник-шеф. От друга страна, и аз не оставах по-назад. Бях свидетел на гадости, които тия приятелчета нито бяха виждали, нито някога щяха да видят.

За малко необичайната ни закуска сервираха сладки ролца с глазура, сладолед и сребърни канички с кафе. Явно някои от компанията бяха работили заедно и по-рано. Отдавна бях овладял правилото, че ако в игра на покер не можеш да разбереш кой е баламата, значи баламата си самият ти.

Съветникът по националната сигурност откри заседанието минута след десет. Дон Хамърман бе жилав, рус мъж на около трийсет и пет. Изглеждаше като навита пружина. Определено пасваше на профила на служителите в Белия дом през последните години: много млад и много стегнат. Винаги готов за действие. По местата, готови, старт!

— Приятели, възнамерявам да използвам диапозитиви за настоящата презентация. Така правим тук в Голямата къща — поясни ни Хамърман и успя да докара една пресилена усмивка. Разполагаше с доста изнервяща кинетична енергия. Напомняше ми за ония столични надувковци, които завеждат връзките с обществеността, и дори за оня префърцунен агент на Майкъл Робинсън от „Уилърд“.

От забележката му заключих, че обичайните сбирки в Белия дом бяха по-скоро бюрократични и формални, отколкото непринудени. Все пак малката шега, изглежда, достави удоволствие на всички.

Всъщност тази преднамерена сърдечност ме притесняваше. Маската на смъртта, застинала върху лицето на Майкъл Робинсън, продължаваше да стои пред очите ми. Образ доста неподходящ за Белия дом.

Разголеният труп на Робинсън вероятно все още беше там в „Уилърд“, при екипа от моргата, готов за етикетчето и чувала.

— Разполагам с илюстративен материал за около час, само най-важното. С подробна дискусия, да речем два часа — продължи Хамърман. — Така ще продължим почти до обяд, но при тия злощастни обстоятелства…

Какви злощастни обстоятелства по-точно? Искаше ми се да прекъсна Хамърман, но благоразумно си замълчах. Не беше нито времето, нито мястото.

На работната маса се появиха първите чаши с кафе и няколко пакета цигари. Всички бяха готови за тежка обсада. Вероятно това бе стилът на действие в Белия дом.

Хамърман сложи първия си филм в тихо помъркващия апарат. На прожекционното табло се появи надпис: Разследване по случая Джак и Джил.

— Както знаете, миналата седмица във Вашингтон бяха извършени три брутални убийства на известни личности. Последното от тях — снощи. Жертвата е актьорът Майкъл Робинсън, застрелян в хотел „Уилърд“. Извършителите наричат себе си Джак и Джил. Оставят на местопрестъплението неясни бележници с претенции за артистизъм. Обичат да се заиграват с медиите. Явно много ценят светлината на прожекторите. Освен това, изглежда, си разбират от работата. Извършват успешно три скандални убийства, без да ни оставят ни една улика, за която да се хванем. Вероятно или притежават твърде характерен почерк, или са серийни убийци, и то от особено висока класа. Последното е под въпрос или най-малкото оставам с такова впечатление. Но все пак е една хипотеза. Ето ви първото изненадващо и тревожно обстоятелство. Онова, което някои от вас не знаят, е, че „Джак и Джил“ е кодовото име, което Тайната служба използва за президента и госпожа Бърнс. Това е факт, откакто президентът пое поста си. Ние не сме склонни да приемем подобно съвпадение за безобидна случайност.

Русокосата жена от ЦРУ запали цигара. Спомних си името й. Джийн Стърлинг. Тя издиша бледа струя дим. Чух я как измърмори: „по дяволите“. Пълно съвпадение със собствените ми емоции. Това бе най-лошата новина, която бяхме получили до този момент.

— Смятаме, че съществува реална възможност да бъде извършено покушение над президента или над госпожа Бърнс. А може и над двамата — каза Хамърман.

Думите му прозвучаха смразяващо. Озърнах се и мислено регистрирах застиналите тревожни физиономии.

— Взели сме, или по-точно непрекъснато взимаме всички възможни предохранителни мерки. Засега излизанията на президента извън Белия дом ще бъдат изключително ограничени. Той и госпожа Бърнс са информирани обстойно за тревожната ситуация. Приемат я добре. Те са изключително интелигентни, достойни за уважение личности. Няма да изпаднат в паника. Имате думата ми. Паниката и за двамата ще поема лично аз.

Нека се спра на някои факти, с които не разполагаме, относно така наречените Джак и Джил. На практика няколко хиляди души са определени да разследват случая, а до този момент знаем удивително малко. Следващия път Джак и Джил може да се насочат към Белия дом, а ние нямаме и най-малка представа защо. Нито кои биха могли да бъдат. Или пък какво, по дяволите, представлява това за тях.

Дон Хамърман огледа седналите около масата. Беше определено като наелектризиран. Друга дума, подходяща да го опише, която ми хрумна, бе надменен.

— Моля, не се притеснявайте да правите допълнения по всяка точка. Имате право да съобщавате всяка по-нова информация, с която може би разполагате — каза той с едва доловима ехидна усмивка.

Като се изключат няколкото въздишки, реакция не последва. Изглежда, никой не знаеше повече от мен. До този момент никой не бе попаднал на следа, която да си струва. Това бе най-страшното.

Съществуваше възможност президентът и първата дама да са крайната цел за Джак и Джил, или може би дори не крайната?

Джак и Джил на хълма се качиха. С каква цел, за бога? Да унищожат всички проклети либерали? Да накажат грешниците? Беше ли президентът грешник в тяхното съзнание?

— Джей, искаш ли да добавиш нещо? — обърна се Хамърман към агент Грейър от Тайната служба.

Грейър кимна, стана, опря ръце на масата и се приведе напред. Изглеждаше леко пребледнял.

— Налице е изключително тежък проблем — заяви той. — Опасността е напълно реална, повярвайте ми. По-страшна от всичко, което съм виждал през време на службата си в Белия дом. Вижте, аз бях първият, който се озова в апартамента на сенатор Фицпатрик след неговото убийство. Отидох там, сам, в шест часа сутринта. Обадих се на полицията, същото се повтори в случаите с Натали Шиън и Майкъл Робинсън. Всеки път Джак и Джил уведомяват най-напред Тайната служба. И се свързват с нас тук, в Белия дом. Казаха ни, че тренират за главната фигура.