Джеймс Патерсън
Джак и Джил (23)

20.

Проправих си път през тълпата във фоайето на хотел „Джеферсън“ минута преди осем сутринта. В главата ми звучеше лек Гершуин в опит да заглади нащърбените ръбове. Внезапно и аз се бях включил в абсурдната игра. Джак и Джил. Сега бях част от нея.

Хладното достолепие на хотела бе добросъвестно съхранено, поне в елегантното главно фоайе. Беше трудно да се приеме, че тук наистина се е случила странна и невероятна трагедия, или пък че изобщо е възможна на това място.

Подминах елегантен грил ресторант и магазин, чиито витрини демонстрираха изискана дамска мода. Един столетен часовник внимателно отброи часа, иначе всичко бе утихнало. Тук нямаше нито знак, нито дори намек, че Вашингтон е потресен и стъписан от две зловещи убийства на високопоставени личности и от заплахите, че предстоят и други.

Трайно се впечатлявам от фасади като на „Джеферсън“. Може би затова харесвам толкова Вашингтон, фоайето ми напомни факта, че в повечето случаи нещата не са такива, каквито изглеждат. То представляваше безупречна илюстрация на голяма част от онова, което ставаше в столицата. Изкусни фасади се издигаха срещу още по-изкусни фасади.

Джак и Джил бяха извършили второто си убийство само пет дни след първото. В този тих и така изискан хотел. Бяха заплашили и с няколко предстоящи убийства, и никой нямаше ни най-малка представа защо, нито как да спре това зловещо дебнене на знаменитости.

Жертвите се увеличаваха.

Но защо? Какво искаха Джак и Джил? Каква цел преследваха с безумната си игра?

Много рано същата сутрин вече бях разговарял със странните си приятели в клиниката за психични отклонения в Куонтико. Едно от преимуществата, с които разполагам, е, че те всички имат информация за моя докторат по психиатрия от университета „Джонс Хопкинс“ и с охота разговарят с мен, дори обсъждат теоретични прозрения. На този етап изобщо не знаеха какво да мислят. После се свързах с един мой човек от лабораториите за анализ на веществените доказателства към ФБР. Хрътките там също нямаха на какво особено да се опрат. И ми го признаха. Джак и Джил бяха накарали всички ни да търчим в затворен кръг.

В тази връзка бях получил нареждане от началника на инспекторите да изработя „един от своите прословути психопрофили“ на двойката убийци, ако те наистина съществуваха. Чувствах, че на този етап задачата бе безсмислена, но шефът не ми бе оставил никакъв избор. Работейки вкъщи на собствения си персонален компютър, аз прерових наличния раздел по бихейвиористика и програмата с данни относно задържането на упражнилите насилие престъпници. Както и подозирах, не изникна нищо очевидно или кой знае колко полезно. Преследването бе на твърде ранен етап, а и Джак и Джил бяха прекалено добри.

Засега поне правилните стъпки бяха: първо — да се събере колкото се може повече информация; второ — да се задават точни въпроси, които да бъдат много и разнообразни; трето — всички подозрения, хрумвания и идеи да се записват на картончета, подредени по азбучен ред, които аз щях да нося у себе си до приключването на случая.

Знаех за няколко случая с дебнене на знаменитости и бързо прехвърлих информацията в главата си. Безспорен факт беше, че Бюрото разполагаше с база данни за повече от петдесет хиляди потенциални и действителни тайни преследвачи на известни личности. За разлика от осемдесетте години, когато техният брой нямаше и хиляда. Изглежда, липсваше конкретен профил на един отделен извършител, но много от тях притежаваха общи характеристики: преди всичко маниакалност по отношение на средствата за масова информация; потребност от признание; пълно обсебване от насилие или някаква религия; трудности в осъществяването на интимни отношения. Помислих си за Маргарет Рей, обзетата от мания почитателка, която многократно бе прониквала незаконно в дома на Дейвид Летърман^[1] в Кънектикът. Тя бе нарекла Летърман „доминиращата личност в моя живот“. Понякога и аз гледам Летърман, но според мен той далеч не е чак толкова добър.

После инцидентът с Моника Селеш, намушкана с нож в Хамбург. Катарина Вит, сполетяна от подобна съдба, поднесена й от ръката на „страстен почитател“.

Но кои бяха Джак и Джил? Защо бяха избрали Вашингтон за арена на своите убийства? Дали член на правителството не бе навредил на единия или на двамата по някакъв начин — действителен или въображаем?

Каква бе връзката между сенатор Даниел Фицпатрик и убитата телевизионна водеща Натали Шиън? Какво общо можеха да имат помежду си Фицпатрик и Шиън? И двамата бяха либерали — това можеше ли да бъде от значение? Или убийствата бяха извършвани на случаен принцип и затова бе почти невъзможно да бъдат открити някакви общи закономерности? „Случаен“ бе противна дума, която все по-здраво се загнездваше в главата ми, докато разсъждавах над случая. „Случаен“ бе дума, която се ползваше с много лоша слава сред определени инспекторски кръгове. Случайните убийства почти винаги оставаха неразкрити.

Повечето от онези, които тайно наблюдаваха знаменитости, не убиваха своя дивеч, или поне не прибягваха незабавно до крайно насилие. Точно този факт ми късаше нервите по отношение на Джак и Джил. Колко време преди това са били обсебени от сенатор Фицпатрик и Натали Шиън? Как изобщо бяха избрали своите жертви? Дано изборът и убийствата не се основават на случаен принцип. Само това не!

Освен това бях заинтригуван от факта, че извършителите бяха двама и действаха задружно.

Току-що бях попаднал на зашеметяващ драстичен случай, в който двама приятели, мъже, бяха отвличали и убивали жени в продължение на повече от тринайсет години. Те си бяха сътрудничили, но в същото време се бяха състезавали един с друг. Психологическият принцип, на който се основаваше поведението им, бе известен като „принцип на близнаците“.

А Джак и Джил? Представляваха ли те отклонение от нормата? Бяха ли в любовни отношения? Или връзката им бе от друг характер? Беше ли сексуално обусловена? Това изглеждаше разумна възможност. Въпрос на надмощие? Една наистина перверзна игра, може би крайната сексуална фантазия? Бяха ли екип от съпруг и съпруга? Или убийци веселяци като Бони и Клайд?

Беше ли това начало на едно зловещо забавление? Веселба във Вашингтон, включваща поредица от убийства?

Щеше ли да се разпространи и другаде? Към други големи градове, естествено средоточие на знаменитости? Ню Йорк? Лос Анджелис? Париж? Лондон?

Излязох от асансьора на седмия етаж на хотел „Джеферсън“ и се озовах сред коридор от смаяни и объркани лица. Ако се съдеше по вида на местопрестъплението, трябваше здравата да побързам.

Джак и Джил

на Хълма дойдоха

да убиват, да убиват,

да убиват.