Към текста

Метаданни

Данни

Серия
Алекс Крос (3)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
Jack and Jill, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
4,9 (× 16 гласа)

Информация

Корекция и форматиране
maskara (2018)

Издание:

Автор: Джеймс Патерсън

Заглавие: Джак и Джил

Преводач: Людмила Левкова

Година на превод: 1998

Език, от който е преведено: английски

Издание: първо

Издател: ИК „КОЛИБРИ“

Град на издателя: София

Година на издаване: 1998

Тип: роман

Националност: американска

Печатница: ДП „АБАГАР“

Редактор: Жечка Георгиева

ISBN: 954-529-099-4

Адрес в Библиоман: https://biblioman.chitanka.info/books/6711

История

  1. — Добавяне

II.

В един друг район на Вашингтон, в един друг свят, един друг бъдещ убиец бе подхванал една също толкова ужасна игра. Той бе намерил страхотно скривалище между гъстите борове и няколкото стари дъба в центъра на Гарфийлд Парк. Настани се удобно в нещо като шатра, образувана от надвисналите клони и гъстия храсталак.

— Да се залавяме за работа — прошепна той, въпреки че в скривалището, освен него нямаше никой друг. Предстоеше му едно страхотно приключение. Вярваше в това с цялото си сърце, тяло и с онова, което бе останало от душата му.

Седна по турски на влажната трева и започна да се труди върху лицето и косите си. От високоговорителя в главата му дънеше едно парче на рокгрупата „Хоуп“. Наистина беше страхотно. Умираше си да го прави. Тези преобразявания и маскировки бяха като упоение, може би единственият шанс да избяга, а, по дяволите, каква неистова потребност имаше от бягство!

Когато най-накрая приключи с костюма, той излезе от сянката на дърветата. Трябваше да се засмее. Днес просто щеше да се спука от смях. Това засега бе най-доброто. Беше толкова тъпо, направо жестоко.

Определено имаше вид на стар бездомник. Наистина изглеждаше като окаян дърт глупак. Също като онзи мизерник от рокаджийската песен „Акваланг“. Беше нахлузил бяла перука и сивкава брада от един актьорски костюм. Всички незначителни пропуски на въображението му или недостиг на уменията му като гримьор се скриваха от раздърпаната качулка на анорака му.

Отпред имаше надпис, който гласеше:

ЩАСТЛИВ, ЩАСТЛИВ. РАДОСТ, РАДОСТ.

„Какво невероятно, умопомрачително приключение щеше да бъде!“ — продължи да си мисли той. Щастлив, щастлив. Радост, радост. Ето кое бе най-важното. Казваше всичко. Иронията просто го убиваше.

Бъдещият убиец прекоси парка с бърз ход, почти бегом. Движеше се към Анакостия Ривър.

Започнаха да се мяркат хора — безделници, крадци, любовници или каквито там, по дяволите, бяха — повечето негри, но това нямаше значение. Всъщност си беше екстра. На никого във Вашингтон не му пукаше за чернилките. Това си беше житейски факт.

„Акваланг, о-о-о, акваланг“ — припяваше си той вървешком старото рокаджийско парче. Беше хит на една наистина жестока група. Името й беше „Джетро Тъл“. Той слушаше рок непрестанно, дори в съня си. Не си сваляше слушалките. Вече беше изучил почти цялата история на рокендрола. Само ако можеше да си наложи да слуша „Hooty and the Blowfish“, щеше да ги е забол до последно.

— Ха-ха-ха — засмя се той на своята сполучлива шега. Днес беше в жестоко настроение. Предстоеше му толкова готино, шибано, смахнато изживяване. Беше най-доброто време, най-лошото време. Най-доброто и най-лошото и дори по-лошо!

Вече бе избрал сцената на убийството. Гъсталакът от смърчове и иглолистна растителност близо до Югоизточната магистрала. Мястото беше диво, обрасло и почти съвършено. Беше разположено под прав ъгъл на ред еднотипни къщи от жълта тухла и една известна винарна на Шеста улица в Югоизточния район. Той бе извършил нужното разузнаване, бе изследвал района и се бе влюбил в своето място. Вече виждаше хлапетата от близкото начално училище, които, без да бързат, влизаха и излизаха от сладкарницата на ъгъла. Ситните на тая възраст бяха адски печени.

„Боже, колко ги мразя тия печените. Шибани роботчета! И долни паразитчета.“ Деца! Всичко, свързано с тях, бе толкова готино.

Той се приведе, мушна се под гъстите бодливи храсти и се зае със сериозна работа. Започна да надува латексови балони — червени, оранжеви, сини, жълти.

Това бяха големи цветни близалки, на които децата никога не могат да устоят. Самият той открай време ненавиждаше балоните. Мразеше онази пресилена, фалшива веселост, която те привидно символизираха. Но повечето деца си падаха по тях. Значи, решено?

Върза един балон с около три метра канап. После уви края му за дебел клон. Балонът лениво се зарея над старото дърво. Изглеждаше като красива отсечена главица.

Той притихна в скривалището си и зачака. Беше сам, но и бездруго обичаше да се наслаждава на собствената си компания.

„Днес трябва да пре-чу-кам някого — припяваше си той измислени думи към несъществуваща мелодия, — да пре-чу-чу-чу-кам. Просто тря-я-я-ябва.“ И речитативът все повече му харесваше.

Долови някакво движение. Съвсем близо до скривалището си. Нещо изпука. Клон или съчка? Или някой му идваше на гости?

Заслуша се, притаил дъх. Без всякакво съмнение някой мърдаше храстите, стъпваше върху съчките, трошеше ги. Всичко му звучеше усилено, като ТРРРЯС!

В интерес на истината, беше се отвлякъл и шумът го стресна жестоко. Адреналинът му отхвръкна нагоре като бесен. За малко да си глътне адамовата ябълка.

Внезапно пред него изникна горната част на лице. Само челото и бялото на нечии очи.

Надзърташе към него през клоните на дърветата.

Видя лицето на малко черно момиченце. Пет или шестгодишно, наистина много сладко. Гледаше го. Прямо и открито.

— Здравей. — Каза го мило и вежливо, както умееше, когато поискаше. Усмихна й се и тя почти му се усмихна в отговор.

Заговори тихо.

— Искаш голям балон. Аз имам още много, много балони. Ето ти един червен, на него е изписано твоето име.

Малкото момиченце просто го гледаше, без да отмества поглед. Не казваше нито дума. Не помръдваше. Страхуваше се от него, представете си. Вероятно се бе смутила, защото той й каза, че името й било написано върху един от балоните.

— Добре, тогава. Без балони. Дадено. Забрави. За теб няма балон, момиченце. Това ме устройва. Никакъв безплатен балон!

— Ддааа, ако обичате — изрече тя внезапно. Кафявите й очи се разтвориха като разцъфнало цвете. Прекрасно малко момиченце. Красиви кестеняви очи.

— Престани да се притесняваш, дете. Ела тук, ще ти дам един чудесен огромен балон. Чакай да видим — имам яркочервени, небесносини, портокалови, светложълти. Всички цветове на дъгата, че и още.

Той имитираше някого — може би онзи кретен Кевин Бейкън в „Дивата река“, дето си го взе от видеото преди около седмица? Две седмици? Кой ти знае! На кого му пука? Докато говореше, ръката му все по-здраво се сключваше около дръжката на малка бейзболна бухалка, подсилена с изолирбанд. Бухалката бе дълга половин метър — от онези, дето ги използваха местните изнасилвачи, за да поддържат законност и ред в гетото.

Продължи да говори на момиченцето с жизнерадостна напевност, която всъщност беше адски присмехулна и саркастична.

— Един червен — изчурулика накрая детето. Естествено. В косите си имаше червена панделка. Червен е цветът на любовта, на моята истинска любов.

Много плахо и предпазливо детето пристъпи напред и излезе на полянката. Бе удивен колко малки бяха крачетата й. Като номер минус двайсет и пет. Протегнатата му ръка, в която държеше връвчиците на цветните балони, трепереше. Момиченцето изобщо не забеляза и посегна към тях.

Беше скрил късата яка бухалка зад гърба си. Стисна я конвулсивно, после замахна, много силно.

Щастлив, щастлив. Радост, радост.